Дякония? Ние го наричаме обслужване.
Това изречение не излиза от ума ми.
На пръв поглед хотелиерството и църквата нямат особено много общо.
Тук има гости, стаи, ресторанти и обслужване. Там — богослужение, църковна общност, душегрижие и дякония.
И все пак в двата свята става дума за нещо удивително сходно: Как се отнасяме към хората?
В добрия хотел бързо усещаш дали си добре дошъл. В църквата всъщност не е по-различно.
Някой прекрачва вратата ни за първи път — може би любопитен, може би несигурен.
Тогава гостоприемството не се решава от съвършената литургия или красивата църковна брошура, а често от съвсем прости неща: Забелязват ли ме?
В хотелиерството бихме нарекли голяма част от това обслужване.
В църквата имаме за него една голяма и стара дума: дякония. Служение на човека.
Разбира се, дяконията е повече от обслужване. Човекът не е клиент. А любовта към ближния не е услуга.
Но именно затова сравнението ми се струва толкова интересно.
Църквата може да се научи от доброто хотелиерство не само да проповядва гостоприемство, но и да го живее на практика.
А хотелиерството? Може би то може да научи от дяконията, че човекът пред мен винаги е повече от гост, номер на резервация или оборот.
За мен доброто гостоприемство започва с една много проста мисъл: Тук съм човек. Тук съм у дома.
Може би църквата и хотелиерството понякога са по-близо едно до друго, отколкото си мислим.
Какво би могла църквата да научи от доброто гостоприемство?