Проповеди и текстове

Бог на гости

„И така, вие вече не сте чужденци и пришълци, а съграждани на светиите и членове на Божието семейство.“ (Ефесяни 2:19)

„Братолюбието да пребъдва. Не забравяйте гостоприемството, защото чрез него някои, без да знаят, са приели ангели. Помнете затворниците, сякаш сте затворени заедно с тях, и измъчваните, понеже и вие сте в тяло.“ (Евреи 13:1–3)

1. Давай всичко, не очаквай нищо, оставай благодарен

Скъпо събрание, преди да стана пастор, както повечето от вас знаят, работих четвърт век в хотелиерството. Ако някой ме попита за едно общо правило за щастие от този опит, вероятно бих казал: „Давай всичко, не очаквай нищо и оставай благодарен.“

В хотелиерството рано научаваш, че гостът е цар. Даваш най-доброто, без да знаеш какво ще се върне. Но гостите бързо усещат дали обслужването идва от сърце и душа и дали са истински желани. И нека премахна един разпространен предразсъдък: не е заради бакшиша.

Да не разбираме погрешно думите. Не става дума за саморазрушение, за допускане на експлоатация или за отказ от здравословни граници. Става дума за служещо сърце, което оставя Бога да бъде пръв, понеже знае, че всичко е от Него, чрез Него и за Него. Трябва да бъдем добри домакини, защото Сам Бог е такъв.

2. Можем ли да срещнем Бога?

Като дете силно исках да зная как изглежда Бог. Разказите за Моисей при горящия храст и Авраам под дъбовете ме очароваха. Тези хора бяха срещнали Бога и аз също исках да Го срещна. Родителите ми казаха, че такава среща е възможна: понякога Бог идва нощем в сън.

Дълго време всяка вечер се молех: „Боже, покажи ми се.“ Заспивах с очакване и се събуждах, без да е станало нищо. С времето, както става при децата, забравих желанието и молитвите.

Наскоро петгодишната ми дъщеря зададе почти същия въпрос: „Тате, как изглежда Бог? Мога ли да Го видя?“ И какво ѝ отговорих? „Понякога Бог идва нощем в сън, съкровище.“ Оттогава тя сънува как Исус се връща на бял кон. Съвсем сериозно ми обясни, че така най-много харесва Исус. Усмихнах се, но тя е уловила образ от Откровение, в който няма нищо погрешно.

Нейният въпрос остана с мен, защото още е и мой — а може би и ваш: можем ли наистина да срещнем Бога в този живот? Можем ли да Го видим тук на земята?

Евреи 13 дава изненадващ отговор: да; хората вече многократно са го правили. „Не забравяйте гостоприемството, защото чрез него някои, без да знаят, са приели ангели.“ Без да знаят — запомнете това. Бог често ни среща не там, където Го търсим, а там, където с чисто сърце просто служим.

3. Две отворени врати: Авраам и Лот

Когато Евреи говори за несъзнателно приемане на ангели, напомня познати истории. Първата започва в горещия пладнешки час. Авраам седи при входа на шатъра си край дъбовете на Мамре и вижда трима непознати. Не чака да го помолят; старият човек тича към тях в жегата, покланя се и казва: „Не отминавайте. Нека донесат вода, измийте нозете си и си починете под дървото. Ще донеса залък хляб.“

Казва „залък“, а после раздвижва целия дом. Сара меси от най-добро брашно, приготвя се крехко теле, добавят се масло и мляко. Залъкът става пир. Авраам не дава минималното, а щедро, почти разточително. Докато служи, един гост обещава: „Догодина ще се върна и Сара, жена ти, ще има син.“ Сара се смее в шатъра. Твърде стара, твърде късно, невъзможно. Но гостът пита: „Има ли нещо невъзможно за Господа?“ Авраам разбира кого е приел: Сам Бог е бил гост на трапезата му.

Защо очите му не Го разпознаха? Защо учениците по пътя за Емаус не разпознаха Исус, докато Той вървеше с тях, а едва при разчупването на хляба? Може би скръбта, може би силното слънце. Често същественото се вижда не с външните очи, а с очите на сърцето. Познанието за Бога е важно, но важен е и богобоязливият характер — служещото сърце.

Втората история, една глава по-късно, завършва различно. Двама пратеници отиват в Содом. Лот, племенникът на Авраам, седи при градската порта, става, покланя се и ги кани. Те първо искат да пренощуват на площада, но Лот настоява. Той знае какво може да се случи с непознати през нощта.

Скоро покварата на града става явна. Мъже обграждат къщата и искат гостите. Те не виждат личности с достойнство или гости под закрилата на дома, а предмети за насилие. Гостоприемството, свято в древния Близък изток, е стъпкано. Беззаконието и обезчовечаването са изяли всяка форма на любов. Лот се опитва да ги защити, но накрая пратениците трябва да спасят него. Езекиил по-късно назовава греха на Содом: гордост, изобилие и безгрижно спокойствие, но без помощ за бедния и нуждаещия се (Езекиил 16:49).

И все пак за Лот има надежда. Когато Бог унищожава градовете, Той „си спомня за Авраам“ и извежда Лот (Битие 19:29). Бог не забравя; Той помни Своите.

4. Какво кара любовта да изстива?

„Братолюбието да пребъдва.“ На гръцки изречението звучи почти тържествено: Hē philadelphia menetō — „Нека братската и сестринската любов остане.“ Ако трябва да остане, тя е застрашена; може да си отиде и да изстине. Писанието показва четири опасности.

Първата е беззаконието. Исус казва: „Понеже беззаконието ще се умножи, любовта на мнозина ще охладнее“ (Матей 24:12). Гръцкото аномия означава пренебрегване на Божията воля и разпадане на моралната отговорност, сякаш нищо не е задължително и всичко е позволено. Беззаконието действа върху любовта като солен морски въздух върху голо желязо. Първо нищо не се вижда, но ръждата прониква всеки ден, докато това, което трябва да носи, се счупи. Където всичко изглежда позволено, другият става средство за желанията ни. Когато вярност, истина и отговорност загубят значение, любовта губи надеждност. Беззаконието не освобождава любовта; то я изстудява. Не обичаме, за да заслужим небето — то е подарено в Христос, — но който иска да запази любовта, трябва да я пази.

Втората опасност е безразличието. В притчата на Исус ранен човек лежи на пътя за Йерихон. Свещеник го вижда и отминава; левит го вижда и отминава. Презрян самарянин го вижда и се смилява. Оставя да бъде прекъснат, превързва, носи и плаща. Противоположността на любовта не е само омразата, а често безразличието. Омразата поне вижда другия; безразличието гледа през него и казва: „Болката ти не ме засяга.“ То запазва външни отношения, докато участието вътре е умряло, и защитава удобството за сметка на ближния.

Евреи противопоставя: „Помнете затворниците, сякаш сте затворени с тях.“ Библейското помнене никога не е само възпроизвеждане на информация. То означава да позволим да бъдем въвлечени — със сърце, нозе и ръце. Християнското помнене е състрадателно участие.

Третата опасност е забравянето. В целия Стар завет звучи: „Внимавай да не забравиш Господа, твоя Бог.“ Моисей го свързва с историята на Израил: помни, че беше роб в Египет и Господ те изведе (Второзаконие 5:15; 15:15). Тази памет е изворът на милосърдието. Чужденецът, бедният и зависимият пред вратата ти — това беше ти, Израил. Който забрави, че е получил благодат, става твърд към нуждаещите се от благодат. Забравата превръща благодарността в претенция: „Всичко ми се полага.“ Тя кара спасения да гледа отвисоко нуждаещия се и откъсва днешното благоденствие от подадените ръце в миналото. Моисей предупреждава: „Да не кажеш: Моята сила и мощта на ръката ми спечелиха това богатство“ (Второзаконие 8:17).

Следователно „не забравяйте гостоприемството“ не е проблем на паметта като забравен чадър във влака. Това е духовно безразличие: още знаем, но вече не сме раздвижени.

Четвъртата опасност е самодоволното благоденствие. Възкръсналият Христос казва на богатата църква в Лаодикия: „Казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че си окаян, жалък, беден, сляп и гол“ (Откровение 3:17). Богатството не е само по себе си грях — средствата на Авраам правят гостоприемството му възможно. Опасно става, когато създаде илюзията на пълна самодостатъчност: не се нуждая от нищо и никого. Който вярва, че не се нуждае от никого, забравя общението и скоро мисли, че не се нуждае и от Бога. Притежанията могат да увеличат масата и да смалят сърцето.

Най-тревожното е, че тези думи са към църква. Тя се смята за богата, а Христос стои отвън: „Стоя на вратата и хлопам. Ако някой чуе гласа Ми и отвори, ще вляза и ще вечерям с него.“ Господ хлопа на вратата на собствената Си църква, защото иска обновено общение на нейната трапеза.

Четири студени ветрове заплашват любовта: беззаконие, безразличие, забравяне и самодоволно благоденствие.

5. Какво укрепва любовта?

Първо, приближавай се до Божието присъствие и чувай призива Му. Второ, пий от извора. Бог се оплаква чрез Йеремия: „Оставиха Мен, извора на живата вода, и си изкопаха пукнати водоеми, които не държат вода“ (Йеремия 2:13). Любовта не може безкрайно да живее от воля. Който постоянно дава, без да получава благодат, се изпразва и накрая се огорчава. Изворът не е самоусъвършенстването, а Христос.

Исус обещава на жената при кладенеца вода, която става „извор, извиращ за вечен живот“ (Йоан 4:14). На празника извиква: „Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие“, а Йоан обяснява, че говори за Светия Дух (Йоан 7:37–39). В Писанието опознаваме Божия глас, характер и воля. Словото ни поправя и обновява сърцето. Псалом 1 сравнява размишляващия върху Божия закон с дърво край водни потоци, което дава плод навреме. Който живее от извора, не трябва изкуствено да произвежда любов, а получава онова, което трябва да потече през него към другите.

Трето, търси общение и понасяй различията. Христос събира хора, които вероятно никога не биха се избрали: стари и млади, тихи и шумни, местни и новодошли, благочестиви по различен начин. Любовта укрепва не когато различията изчезнат, а когато хората се приемат в Христос. „Приемайте се един друг, както Христос ви прие“ (Римляни 15:7). „Понасяйте се един друг с любов“ (Ефесяни 4:2).

Четвърто, упражнявай гостоприемство. То не се случва автоматично, а е духовна тренировка. Както спортистът не става силен с един ден упражнения, така духовните нагласи растат чрез практика. Гостоприемството изисква време, планиране, жертва и готовност да бъдем прекъснати.

6. Филаделфия и филоксения

Две гръцки думи носят това движение. Филаделфия е братската и сестринската любов между онези, които Христос е направил семейство. Глаголът мено означава оставам, пребъдвам, не прекъсвам и не изстивам — същата дума в „Пребъдвайте в Моята любов.“

Филоксения събира филос — приятел, любящ — и ксенос — чужденец или гост. Буквално означава любов към чужденеца, приятелско приемане на непознатия. Това, което наричаме гостоприемство, на гръцки е приятелство към чуждия.

7. Малката сила на Филаделфия

Филаделфия е и древен град. На неговата църква Христос казва: „Поставих пред теб отворена врата, която никой не може да затвори, защото имаш малка сила, но опази словото Ми и не се отрече от името Ми“ (Откровение 3:8). Църквата е малка, без впечатляващо влияние, но се държи за Христос. Той обещава отворена врата, закрила и трайно място в Божия храм. Малката сила е достатъчна, когато Христос отваря вратата.

8. Христос, истинският Домакин

В притчата за последния съд Исус казва: „Бях странник и Ме приехте“ (Матей 25:35). Той се отъждествява с гладните, чужденците, болните и затворниците толкова напълно, че каквото правим за най-малките, правим за Него. Но преди ние да Го приемем, Той е приел нас. Христос е истинският Домакин, Който приготвя трапезата, дава Себе Си и прави чужденците членове на Божието семейство.

9. Бог вече е бил на гости

Да се върнем към детския въпрос — моя и на дъщеря ми: можем ли да срещнем Бога? Да. Бог ни среща в Исус Христос, чрез словото, което ни призовава по име, и в Духа, Който отваря извора в нас. Отново и отново Той скрито ни среща и в ближния пред вратата.

Като дете чаках сън и мислех, че нищо не се е случило. Може би Бог вече ме е чакал на друга врата. Един ден Христос ще се върне видимо в слава; сънят на дъщеря ми не е толкова погрешен. Дотогава Бог често идва тихо: в човек, който има нужда от място на масата; самотен съсед; затворник, когото всички са забравили; чужденец, чийто език не разбираме; съпруга или съпругата, когото можем отново да се научим да слушаме; въпросите на децата; и Неговото слово, което днес ни призовава.

Чуйте отново обещанието за седмицата: „Вече не сте чужденци и пришълци, а съграждани на светиите и членове на Божието семейство.“ Това не е задача, а факт. Вече сте приети. Вратата е отворена. Масата е сложена. Не трябва да заслужите мястото си в Божия дом; Христос го придоби за вас вън от портата. Влезте в тази седмица като членове на Божия дом — и дръжте вратата отворена.

И Божият мир, който превъзхожда всяко разбиране, да пази сърцата и мислите ви в Христос Исус.

Амин.

Благословени за връзка с Бога

„Господ говори на Моисей: Кажи на Аарон и синовете му: Така благославяйте израилтяните: Господ да те благослови и да те пази; Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти бъде милостив; Господ да обърне лицето Си към теб и да ти даде мир. Така да възлагат името Ми върху израилтяните и Аз ще ги благославям.“ (Числа 6:22–27)

Скъпо събрание,

Една средновековна хроника разказва за император, който искал да разбере на какъв език ще проговорят новородени деца, ако никой не им говори. Децата били хранени и поддържани чисти, но не получавали думи, любящи жестове или нежност. Едно след друго умрели. Не могли да живеят без близост, приятелско лице и човешко внимание. Ако можеха да се изразят, техният вик щеше да стигне до небето: „Човек не живее само с мляко.“

Не живеем само с хляб, ориз или картофено пюре. Не сме създадени просто да съществуваме биологично. Човекът не само търси отношения; той се нуждае от тях, за да живее — отношения с другите и с Бога.

Затова Библията започва с отношение. Преди светът да бъде сътворен, Сам Бог живее в отношение: Отец, Син и Свети Дух. Триединният Бог не е самотен, а живее във вечна любов, общение и единство. Този Бог създава човека по Своя образ и вдъхва Духа Си в земята, от която човекът е оформен, така че той става жива душа.

Жадуваме за любов, приемане, близост, признание, мир и дом; за друг човек, с когото можем да говорим, да спорим и да се помиряваме. Аароновият благослов отговаря точно на този глад. Той е много повече от красив литургичен завършек. Това е личното обръщане на Бога към Неговия народ — не преди всичко притежание, успех, здраве или благоденствие, а отношение. „Господ да осияе с лицето Си над теб.“ Бог те гледа. Вижда те, познава те и желае общение с теб. В Стария завет Божието лице означава личното Му присъствие. Когато лицето Му сияе, Бог е обърнат към теб, не против теб. Светлината Му влиза и мракът трябва да отстъпи.

Книгата Числа на пръв поглед може да изглежда суха. Тя разказва за Израил в пустинята: дълго скитане, война, страх, конфликти, ропот, слабост и провал. Точно насред тази пустиня Бог изговаря благословението. Мнозина мислят: „Когато най-после всичко се подреди, тогава Бог ще ме благослови — когато стана по-силен, по-благочестив, греша по-малко и пустинята свърши.“ Но Бог благославя народа Си в пустинята, не само след нея.

Той извежда вода от скалата. Ако направим връзката с Новия завет, Исус е Скалата, върху която стоим, и изворът на жива вода, която не само утолява жаждата, а прави плодовити. Може би днес някой вътрешно се чувства като пустиня: изтощен, разочарован, празен, наранен, самотен, външно осигурен, но без мир. Бог не те е забравил. Неговият благослов не започва, когато всичко е наред; започва сега, насред болката. Исус казва: „Елате при Мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя.“ Бог не чака да станем достатъчно силни. Той идва пръв и търси отношение.

Първият ред е: „Господ да те благослови и да те пази.“ Два глагола: благославям и пазя.

Еврейската дума барак означава да дариш живот, да дадеш сила, да направиш плодовитостта и успеха възможни. Благословението не е само благочестиво пожелание, а действеното Божие обръщане към нас. Бог снабдява в нужда, дава и прави да расте. Отваря пространства за живот, затворени врати и нови перспективи.

Веднага идва вторият глагол: „да те пази“. Еврейското шамар означава да охраняваш, защитаваш и съхраняваш, както пастир пази овцете и е готов да даде живота си за тях. Бог не е само Дарител, а и Пазител. Псалом 121 казва, че Пазителят на Израил нито дреме, нито спи. Може да не разбираш всичко в живота си; и аз не разбирам. Но не си беззащитен и изоставен. Бог вижда следващата ти стъпка и стъпката след нея, преди да си ги помислил. Често ни пази, без да го забелязваме. Това не означава безгрижен живот. Благословението не гарантира удобство, а обещава, че не можеш да паднеш по-дълбоко от любящата Божия ръка.

Вторият ред е: „Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти бъде милостив.“

Еврейската дума зад „сияе“ е от полето на ор — светлина. На първата страница на Писанието Бог казва йехи ор — „Да бъде светлина.“ Където Бог говори, става светло — не само в света, а и в живота ти. Благословението става още по-лично. То говори не само за даващата и пазещата Божия ръка, а за Неговото лице. Когато сияещ човек влезе в стая, атмосферата се променя. Колко повече се променят скръбта, болката и самотата, когато Сам Бог влезе в живота ни и ни погледне с доброта?

„И да ти бъде милостив.“ Еврейското ханан означава благодат. Не можеш и не трябва да заслужиш Божията любов. Светът често действа според постиженията: онези, които допринасят и произвеждат, биват забелязани и насърчавани; онези, които грешат многократно или се движат бавно, бързо биват отписани. Божието царство е различно.

Помислете за престъпника, разпнат до Исус. Той няма какво да предложи и признава вината си. Не моли дори за благодат, а само да бъде помнен. Исус отговаря: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“ — у дома, във вечността, в отношение с Мен. Сам Бог дава благодат. Не я отхвърляй. Както Израил се навежда да пие вода от скалата и поглежда към медната змия в пустинята, така и ние вдигаме очи от земята към Исус Христос.

Третият ред е: „Господ да обърне лицето Си към теб и да ти даде мир.“

Отново става дума за Божието лице. Да обърне лицето Си към теб означава да ти даде пълно внимание. Бог не те пропуска и не отминава небрежно. Създателят на вселената те вижда. Мнозина страдат, защото не се чувстват истински видени. Те изпълняват роли на майка, баща, служител, пастор, ръководител, съсед или църковен член, но вътрешно питат: Някой вижда ли истински мен? Струвам ли нещо? Благословението казва: Бог вижда теб — не само ролята и постиженията ти, а теб като човек с радост, болка и надежда.

И какво дава? Шалом. Шалом е много повече от липса на конфликт, тиха вечер или ден без стрес. Означава цялостност, изцеление, подредени отношения, вътрешен покой, сигурност и живот, скрит в Бога. Шалом означава животът да се върне на правилното си място — в отношение с Бога.

Спомням си една вечер от работата си в хотел. Арабски гост дойде на рецепцията и го поздравих: „Салам алейкум — мир на теб.“ За моя изненада той не отговори. Повторих поздрава, но отново нямаше отговор. Скоро разбрах: той не искаше да ми пожелае мир; искаше да се оплаче.

Беше лято, през деня 37 градуса. Стаята му беше прекалено топла, но не искаше да отвори прозореца заради насекомите. Климатикът не можеше да охлади до 18 градуса. Вече бяхме донесли два вентилатора, хотелът беше пълен и можех да предложа само студена напитка с много лед. Два часа по-късно се появи лоша рецензия в Google.

Това ми показа колко бързо хората губят мира си заради разочарование, гняв и неизпълнени очаквания. Понякога вече не даваме мир на другите, защото самите ние нямаме мир. Но Исус казва: „Моя мир ви давам. Не както светът дава. Да не се смущава сърцето ви.“

Божият мир не зависи от съвършени обстоятелства, идеална температура, всеобщо разбиране или безпроблемен живот. Той идва от Божието присъствие. Затова Аароновият благослов завършва с шалом. Бог се открива тук и сега. Мирът е атмосферата, в която отношението може да живее.

Защо този текст подхожда на Неделята на Троицата? Защото показва Божието сърце. Отец благославя и пази. Синът открива сияещото Божие лице и дава благодат. Светият Дух полага Божия мир в сърцата ни. Павел пише: „Благодатта на Господ Исус Христос, Божията любов и общението на Светия Дух да бъдат с всички вас.“

Благата вест е: Бог е отношение и ни кани в отношение с Него и един с друг. Християнската вяра не е управление на религия, а живот с живия Бог и следване на Исус чрез Светия Дух. Триединният Бог не е далеч от теб. Той благославя, пази, сияе, проявява милост, вижда те и ти дава мир.

Може би днес усещаш: нуждая се от този мир. Тогава ела при Исус. Може би външно си осигурен, но вътрешно празен; много неща работят, но дълбоко липсва нещо; има достатъчно хляб и вино, но твърде малко близост и мир. Чуй: живият Бог знае името ти. Вижда те и се обръща към теб. Полага закрилящата Си ръка върху теб и изговаря благословението Си над живота ти.

Амин.

Между небето и земята

В Йоан 17:20–26 Исус се моли не само за учениците пред Него, но и за всички, които ще повярват чрез тяхното слово: всички да бъдат едно, както Отец е в Сина и Синът в Отца; светът да повярва, че Отец Го е изпратил; Божията любов да бъде в тях и Христос — в тях.

Скъпо събрание,

Пиесата разказа за хора, останали между несигурността и надеждата, които постепенно разбират: не сме сами; Христос остава присъстващ. Искам да започна с един сън, който ме съпровожда и до днес — между небето и земята, върху седалков лифт.

Бях на седемнадесет, към края на училището в България. Страната беше белязана от тежка хиперинфлация. Парите губеха стойността си за една нощ, а мнозина губеха препитанието си. Тогава имах много жив сън, почти видение. Седях на чина си в класна стая на последния етаж. По време на часа таванът бавно се отвори и учениците започнаха да се издигат в открито небе с розови облаци. Пред нас имаше планински склон. Всеки седеше на открит седалков лифт. Пътуването беше спокойно. Бях уверен и изпълнен с надежда; усещах вятъра и се радвах на гледката.

Само едно ме тревожеше: моята седалка, в началото почти най-отпред, се движеше много по-бавно от останалите. Един след друг съучениците ми ме изпреварваха, махаха и се смееха, накрая и най-добрият ми приятел. Преминаха хълма и изчезнаха. Когато моята седалка най-после с рязък тласък премина билото, стигнах до красива зелена поляна, но там нямаше никого. Вдигнах очи и видях още по-голяма планина — огромна и невъзможна за заобикаляне. Знаех, че пътят ми води нагоре и трябва да вървя пеша. Вече нямаше лифт. Внезапно ме обзе дълбок страх, че съм сам и изоставен.

Дълго не разбирах съня. На седемнадесет имах ясни планове: да уча, да завърша бързо, да намеря работа, да изкарвам свои пари, да създам семейство, да имам деца и да служа в църквата. Бях написал собствения си план за живота — очакванията си към себе си и към Бога. Но всичко стана различно.

След цяла година подготовка издържах приемния изпит за университет в България. И все пак, като повечето съученици, заминах за Аахен в Германия. „Три години следване“ станаха почти осем. Общо прекарах единадесет години в университет, преди да получа първата си постоянна работа, която почти нямаше общо със следването ми — беше в хотел.

Семейството също дойде много по-късно. Бях почти на тридесет. В България се шегувахме: до тридесет сам си търсиш невеста; след това търсят приятелите, после семейството, после църквата, а накрая целият град и цялата република.

Финансовата стабилност също не дойде лесно. Дълго живеех по-често на минус, отколкото на плюс; нещата се успокоиха години по-късно в Швейцария. А децата? След сватбата чакахме още десет дълги години, докато се роди дъщеря ни. От съня до момента, когато можех да служа в църква тук, в Офтринген, минаха около двадесет и пет години.

Седалковият лифт на живота ми наистина се движеше, но не бързо и не според моето разписание. Планината често беше по-голяма, отколкото очаквах. Но едно обещание остана: Аз съм с теб.

Тук постепенно започнах да разбирам Възнесение. Бог има план, но често различен от нашия. Исус не продължава с учениците така, както те очакват. Те чакат цар, който да ги освободи от Рим, и питат: „Господи, сега ли ще възстановиш царството на Израил?“ Исус не казва просто „да“. Но им оставя обещание: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света.“

Евангелието ни води към последните часове преди кръста. Исус е предаден, заловен, бит и разпнат. После става невъобразимото: Той възкръсва. Среща Мария Магдалена, пътниците за Емаус, учениците зад заключени врати, повече от петстотин души, Тома, който трудно вярва, и Петър и Йоан край Галилейското езеро. Преди Възнесението дава поръчение: „Ще бъдете Мои свидетели“ — в Йерусалим, Самария и до краищата на земята.

Но преди да си отиде, Той се моли за учениците. Йоан 17 се нарича първосвещеническата молитва на Исус. Поразителното е, че Той се моли не само за присъстващите, а за всички, които по-късно ще повярват — за мен, за теб, за нас. Преди да се родим, Христос се е молил за нас.

За какво моли? Не първо за успех, благоденствие, сила или власт, а „всички да бъдат едно“. В това единство светът трябва да разпознае нещо от Бога. Единството не е еднаквост и не означава всички да мислят еднакво. Означава хората да останат свързани помежду си и с Бога, въпреки различията. Във време на политическа, обществена, църковна и дори семейна разпокъсаност църквата трябва да бъде друг вид място: хората да са свързани не преди всичко чрез постижения, а чрез приемане, благодат и Христос.

Възнесение е и празник на търпението. Учениците получават задача, но първо трябва да чакат. Не да препланират всичко и да се втурнат, а да чакат, да се молят и да се подготвят отвътре. Ние предпочитаме бързи решения, отговори и резултати: всичко добро, в голямо количество и веднага. Но Божиите пътища често са по-бавни от нашите планове. Бог не е наш слуга. Той е близо, но не можем да Го управляваме.

Може би днес и ти седиш на такъв открит лифт. Усещаш вятъра, дъжда и бурята. Може би от години чакаш промяна, изцеление, работа, мир в семейството, яснота или нова сила, а планината изглежда огромна. Бъди утешен. Христос те вижда. Вижда целия път и целта, дори когато ти виждаш само следващия метър.

Истинската утеха на Възнесение не е, че Исус си отива — това боли, — а че сега присъства по друг начин: вече не е ограничен до едно място, не само в Галилея или Йерусалим, а сред Своя народ, тук и днес, в Офтринген и в нашето всекидневие, чрез Своя Дух.

Исус казва: „Не бой се. Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света.“

Амин.

Държани от Добрия Пастир

„Христос пострада за вас и ви остави пример, за да вървите по Неговите стъпки. Той не извърши грях и в устата Му не се намери измама. Когато Го хулеха, не отвръщаше с хула; когато страдаше, не заплашваше, а предаваше Себе Си на Онзи, Който съди справедливо. Сам понесе греховете ни в тялото Си на кръста, за да умрем за греха и да живеем за правдата. Чрез Неговите рани вие се изцелихте. Бяхте заблудени като овце, но сега се върнахте при Пастира и Пазителя на душите си.“ (1 Петрово 2:21б–25)

Исус казва: „Аз съм Добрият Пастир. Добрият Пастир дава живота Си за овцете… Аз познавам Моите и Моите познават Мен… Аз давам живота Си за овцете.“ (Йоан 10:1–15)

Скъпо събрание,

Има образи, които разбираме веднага. Образът на пастира е сред тях. Дори хора, които имат малко общо с църквата, познават Псалом 23. Мнозина са го чували край гроб, а други с години носят думите: „Господ е Пастир мой; няма да остана в нужда.“ И все пак днес този образ ни е станал чужд. Повечето от нас не живеят сред овце на открити зелени пасища, а в добре изолирани домове, между срещи и сметки, работа и семейство. И образът на овцата не привлича общество, което предпочита да се вижда като лъв, мечка или поне вълк.

Именно затова Неделята на Добрия Пастир е важна. Тя поставя сериозен въпрос: Кой всъщност ни води? Чий глас определя живота ни? Кой ни търси, когато изгубим пътя и самите себе си?

Текстът от 1 Петрово използва образа по изненадващ начин. Христос не само ни утешава; Той върви пред нас. Не е само Пастирът, Който ни търси, а и Онзи, Чийто начин на живот сме призовани да следваме. Затова водещият въпрос е: Какво означава да бъдеш държан от Добрия Пастир, когато животът стане тежък, несправедлив или объркан?

Посланието е отправено към християни под натиск. Те живеят като малцинство и срещат отчуждение, подозрение и неравнопоставеност. Писмото им помага да останат верни, без да се ожесточат и без вътрешно да се предадат. Нашият откъс говори в преживявания на нараняване, безсилие и изпитание.

Той прави три основни твърдения. Първо, Христос пострада и ни остави пример: трябва да вървим по стъпките Му. Той не е само предмет на нашата вяра, а Пътят на живота ни — Онзи, Който ни води у дома при Бога. Второ, Христос не отговори на страданието с насилие. Това не е слабост, а дълбоко доверие: Той предаде Себе Си на Отца, Който съди справедливо. Трето, Христос понесе греховете ни и ни върна у дома. Краят не е морален идеал, а спасение: били сме изгубени, но сме върнати при Пастира и Пазителя на душите ни.

Йоан 10 казва същото: Пастирът познава Своите, призовава ги, закриля ги и им дава живот. На заден план стои Езекиил 34, където Бог обвинява лошите пастири на Израил: те пасат себе си, не стадото; не укрепват слабите и не търсят изгубените. Сам Бог обещава да спаси стадото Си. Добрият Пастир не е само красив образ; Той е Божият отговор на човешкия провал.

Не вярваме в далечен Христос, а в Онзи, Който ни познава лично. Той вижда това, което почти не показваме на другите: умората зад способността ни да функционираме, раздразнението от претоварване, срама от провала, скритата завист, тайния страх, вътрешната празнота и въпросите, които не смеем да произнесем.

Хората в Офтринген живеят различно. Едни носят натиска и постоянната достъпност на работното място. Други поемат много в семейството: деца, възрастни родители, грижи, напрежения и страх за бъдещето. Някои след пенсионирането откриват колко тих може да стане денят. Младите са под натиск да постигат и рано да знаят кои са и накъде отиват. Едни са у дома си в църквата, други стоят предпазливо на разстояние. Но едно ни свързва: лесно губим посоката.

Петър ни нарича „заблудени овце“. Звучи строго, но е честно. Губим се във второстепенни неща и шумът на деня ни носи: гласове на страх, сравнение и цинизъм; гласове, които казват: „Първо се грижи за себе си. Не показвай слабост, чувства или сълзи. Вземи правото си сам.“ Христос отговаря просто: „Аз те познавам. И понеже те познавам, те търся. Дори да се чувстваш безнадеждно изгубен и сам, няма да те оставя да паднеш.“

После идва словото от Исая 53: „Чрез Неговите рани сте изцелени.“ Христос не ни помага само с добър пример. Той спасява чрез страданието Си вместо нас. Понася греховете ни на дървото. Кръстът не е трагичният край на благороден човек, а Божие действие за нас. Там Христос поема това, което ни отделя от Бога, и побеждава смъртта. Носи вината, която не можем да изплатим, болката, която ни парализира, нашия провал и срам.

Добрият Пастир не е просто добър човек; Той е разпнатият и възкръснал Господ. Неговата доброта струва скъпо — струва Му живота. Затова може истински да спаси. Вината ти е победена на дървения кръст. Миналото ти е станало Негово; раната ти е станала Негова рана. Не ни е обещано, че всички проблеми ще изчезнат, а че вече не сме оставени сами срещу тях.

Сега идва предизвикателството: Христос остави пример, за да следваме стъпките Му. Този текст понякога е бил злоупотребяван, за да учи хората мълчаливо да понасят неправда. Така не трябва да се чете. Той не освещава потисничеството. Самият Езекиил 34 осъжда лъжливите пастири, които смазват слабите. Петър казва, че принадлежащите на Христос не са длъжни да се подчиняват на логиката на отмъщението. Когато Го обиждаха, Христос не отвръщаше. Той остана свободен от кръга: нараняване, ответен удар, ново нараняване.

Колко съвременно е това. Нашето време е изпълнено с възмущение, често по разбираеми причини. Но обществената реч се промени: бързо осъждане, остър ответен удар, свеждане на човека до една грешка, вътрешно отписване. Това става не само в социалните мрежи, а и в семейства, бракове и църкви, където хората говорят един за друг вместо един с друг.

Петър ни призовава към друг път — не пасивност, а прилика с Христос. Не е нужно винаги да имам последната дума, да връщам всяка обида или да отговарям на твърдостта с твърдост. Не трябва да наричам неправдата добра, но не трябва и да я оставя да ме отрови отвътре. Това е трудно, често по-трудно от ответния удар. Затова християнското ученичество никога не е само морал; то е плод на благодатта.

Последната дума не е предупреждение, а обещание. Исус казва: „Моите овце слушат гласа Ми; Аз ги познавам и те Ме следват. Аз им давам вечен живот; те никога няма да погинат и никой няма да ги грабне от ръката Ми.“ Никой няма да ги грабне от ръката Ми. Това обещание ни носи, когато пътят е неясен и когато отново сме се отклонили.

Добрият Пастир даде живота Си за нас, възкръсна и живее. Той ти казва: „Не си изгубен. Ти си познат. Ти си държан.“ Влез в тази седмица с гласа на Пастира в ушите — Пастира, Който те познава и носи.

Амин.

Твоят Цар идва при теб

1. Въведение: Бях там, когато Царят дойде

Помня го, сякаш беше вчера. Слънцето стоеше ниско над Йерусалим, светлината беше прашна и златиста. Градът бе препълнен. Поклонници идваха от всички посоки, чуваха се всякакви говори, а във въздуха се носеше мирис на прах, пот и жертвен дим. Тогава през множеството премина шепот. Някой извика: „Той идва!“

Стоях при градската порта, там, където пътят се изкачва от Витания. В ушите ми звучеше древното слово на пророк Захария, което толкова често бяхме слушали в синагогата:

„Радвай се много, дъще Сионова! Възклицавай, дъще Йерусалимова! Ето, твоят Цар идва при теб — праведен и спасяващ, кротък и възседнал осел, младо осле.“ (Захария 9:9)

И внезапно пред нас наистина се появи мъж върху младо осле. Нямаше колесница, войници или блестящи доспехи. Само обикновен странстващ проповедник, заобиколен от пъстра и непретенциозна група: рибари, жени, деца, хора със сияещи очи. Хората късаха палмови клонки, постилаха дрехите си на земята и викаха: „Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който идва в името Господне!“

Стоях там и усещах: Това е Той. Това е Царят, за Когото говореше Захария. Не царят, когото си представяхме — силен, военен и налагащ се, — а Царят, Когото Бог обеща: праведен, смирен и носещ мир. Още не знаех накъде ще доведе всичко това — към кръста, възкресението и Петдесетница. Но усещах: ако този Цар наистина остане и царува, всичко ще се промени. Тогава нашият уморен и разкъсан живот има надежда.

2. Захария 9: Цар в разкъсано време

2.1 Положението на Захария: няма мир, няма стабилност

Захария не живее в „идеален“ свят. Народът се е върнал от изгнание. Йерусалим вече не е гордата столица от миналото, а недовършена строителна площадка. Храмът се възстановява бавно, стените са слаби, политическото положение е несигурно. Народът е под властта на Персийската империя, няма собствен цар и потомък на Давид върху престола. Мнозина са разочаровани: Това ли беше всичко? Заради това ли се върнахме?

Времето е изпълнено с промени: политическа нестабилност, икономическо напрежение, религиозна несигурност и обществена крехкост. Хората питат: Къде остана Божието обещание? Къде е славата от древните разкази? Къде е Царят, Когото Бог обеща?

Точно в това положение Бог говори чрез Захария: „Ето, твоят Цар идва при теб.“ Не: „Може би.“ Не: „Ако се постараете достатъчно.“ А: „Ето! Погледни! Твоят Цар идва.“

2.2 Различен от очакваното: смиреният Цар

Захария рисува коренно различна картина на царската власт: „Той е праведен и победоносен, смирен и възседнал осел.“ В тогавашния свят царете пристигат с колесници и бойни коне, следвани от армии. Властта се показва шумно, силно и заплашително.

Божият Цар е различен. Той е праведен — стои на Божията страна и на страната на слабите. Той е Спасител, но спасява не чрез насилие, а чрез мир. Той е смирен — не ни гледа отвисоко, а идва близо до нас.

В стих 10 се казва: „Ще изтребя колесниците от Ефрем и конете от Йерусалим; бойният лък ще бъде строшен. Той ще възвести мир на народите. Владичеството Му ще бъде от море до море и от реката до краищата на земята.“

Това е величествено. Бог обещава Цар, Който носи мир не само на малцина, а на всички; Цар, Който не раздава нови оръжия, а строшава съществуващите. Насред време, в което не се виждат нито стабилност, нито мир, Бог дава видение: Царят на мира ще дойде.

3. Нашето време: и ние живеем в междината

Ако сме честни, нашето време не е толкова различно: войни и разрастващо се насилие; политическа несигурност, десен и ляв популизъм, поляризация; икономически кризи, инфлация и страх за препитанието; екологични заплахи; семейни разриви, вътрешно изтощение и самота.

Мнозина живеят с усещането: „Няма истински мир — нито в новините, нито във всекидневието ми, често дори не и в собственото ми сърце.“ Като Захария и ние живеем в междинно време. Великото Божие обещание остава, но изпълнението още не е завършено. Вярваме в Христос, но виждаме и мрака около нас.

Тук посланието на Захария 9 става важно за моя живот. Бог не е казал само тогава: „Ето, твоят Цар идва при теб.“ Той го казва и днес: Твоят Цар идва при теб — в твоето безпокойство, несигурност и липса на мир. И този Цар, Исус Христос, ти носи два дара.

4. Двата дара на Царя: новият закон на любовта и Неговият Дух

4.1 Дарът на любовта — новият закон в сърцето

Първият дар на Царя не е просто нов списък с правила, а нова сила за любов. В реформаторската песнарка, под № 847, е записано обещанието за новия завет от Йеремия 31, който Бог сключва със Своя народ Израил и в който чрез Исус Христос ни е дадено да участваме:

„Идват дни, казва Господ, когато ще сключа нов завет с Моя народ. Ще положа закона Си вътре в тях и ще го напиша на сърцата им. Те ще бъдат Мой народ и Аз ще бъда техен Бог. Всички ще Ме познават — от най-малкия до най-големия.“

Това е чудото: Бог вече не пише закона Си само върху каменни плочи или в книги, а върху сърца. Той ни оформя отвътре. Новият завет е завет на любовта — не: „Трябва да обичаш, иначе…“, а: „Аз ти давам любовта, с която можеш да обичаш.“ Царят на мира взема коравото и упорито сърце и дава сърце, което може да бие в ритъма на Божията любов.

4.2 Дарът на Духа

Вторият дар е Светият Дух. Йоан Кръстител разпознава Исус и казва: „Аз ви кръщавам с вода за покаяние; но Онзи, Който идва след мен, е по-силен от мен. Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън.“ (срв. Матей 3:11; Лука 3:16)

Йоан вижда, че този Цар не е само Учител или пример. Той е Онзи, Който дава Божия Дух — Божието присъствие в нас. Духът утешава, изправя ни отвътре, води в истината, дава дарби (1 Коринтяни 12) и поражда в нас плода на Духа (Галатяни 5:22): любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост и себеобуздание.

Духът е Божият вътрешен мир в един външно неспокоен свят. Следователно Царят не идва с колесници, а с нещо много по-могъщо: с любовта, която променя сърцата, и с Духа, Който обновява хората.

5. Живот в светлината на идващия ден (Римляни 13:11–12)

В Римляни 13 Павел свързва тези дарове с думите: „Като знаете времето, че е настъпил часът да се събудим от сън. Защото сега спасението е по-близо до нас, отколкото когато повярвахме. Нощта премина, а денят наближи. Затова нека отхвърлим делата на тъмнината и да се облечем в оръжието на светлината.“

Той казва, че живеем в междинно време, подобно на зората. Нощта още е тук, но си отива. Денят още не е настъпил напълно, но идва. Понеже тази светлина идва, ние трябва да живеем различно: не в делата на тъмнината — егоизъм, омраза, безразличие и разрушителни думи, — а като хора на идващия ден: хора на любовта, на Духа и на мира.

Двата дара — любовта и Духът — са точно това, от което се нуждаем. Любовта изпълнява закона; Духът ни прави способни да живеем в светлината.

6. Приложение: какво означава това на практика?

Първо, в свят без мир Царят на мира ни насърчава да приемем Неговия покой в сърцето — не като чувство, което сами произвеждаме, а като дар. Христос казва: „Моя мир ви давам; не както светът дава, Аз ви давам. Да не се смущава сърцето ви.“

Второ, в сурово и студено общество Той полага Своя закон на любовта в сърцата ни. Това не е външен натиск, а вътрешно преобразяване. Можем да се молим: „Господи, изпълни ме с Твоята любов. Научи ме да обичам там, където нямам сили.“

Трето, в нашата лична разпокъсаност Той дава Духа Си. Духът иска да ни утешава там, където сме наранени; да ни поправя там, където сме оплетени; да ни укрепва там, където сме слаби; и да ни изпраща там, където сме нужни.

Четвърто, гледаме към бъдещето като хора на надеждата: „Нощта премина, денят наближи.“ Исус дойде и отново ще дойде. Живеем, така да се каже, между Цветница и Второто пришествие.

7. Заключение: очаквам Царя — свидетел на бъдещето

Нека още веднъж вляза в ролята на очевидец, но този път не да погледна назад към Йерусалим, а напред към бъдещето. Усещам, че мракът на това време е реален — войни, сълзи, разрушени отношения и вътрешни борби. Но сега нещо се случва.

Чувам гласа Му: „Ето, стоя на вратата и хлопам. Ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен.“ (Откровение 3:20)

Разбирам: Той стои пред вратата на сърцето ми — не като суров владетел или взискателен изпитващ, а като Царя на мира, Който преди много време влезе в Йерусалим на осле и сега идва лично при мен.

Той не идва с празни ръце. В едната държи дара на любовта: „Ще напиша закона Си в сърцето ти. Ще ти дам ново сърце. Не трябва сам да се спасяваш или със собствени сили да обичаш съвършено. Аз ти давам Моята любов.“ В другата ръка държи дара на Духа: „Ще обитавам в теб. Ще бъда твоят Утешител, твоята сила и твоята светлина в мрака.“

Той ме пита: „Ще Ме пуснеш ли вътре — и в раните си, и в безпокойството си, и във вината, срама и страха си?“ Отварям вратата. Външно много неща остават неспокойни. Новините продължават да съобщават за кризи; конфликтите не се разрешават магически за една нощ; животът ми остава ограничен. Но вътре започва нещо ново. Царят на мира се настанява в мен. Неговият Дух започва да действа. Неговата любов започва да оформя мислите, чувствата и делата ми. Насред неспокойния свят ставам човек на мира — не защото съм толкова силен, а защото Той живее в мен.

8. Покана

Затова последният въпрос е прост, но решаващ: Ще пуснеш ли Царя вътре? Ще Му отвориш ли вратата си отново — може би за първи път, а може би съзнателно още веднъж? Той не се натрапва. Той хлопа.

Амин.

Вярата вижда Невидимия

Преди известно време попадна в ръцете ми книгата „Убежището“ на Кори тен Бум. Кори, разказвачката, произхожда от Харлем в Нидерландия. Семейството ѝ има часовникарско ателие и живее скромно, но е дълбоко вкоренено в християнската вяра. Те са сърдечни, гостоприемни и проявяват любов към ближния. Бащата Каспер възпитава децата с ясна и жива набожност. Още от малки Кори и нейните братя и сестри се учат да се доверяват на Бога и да служат на другите. Семейството живее скромно, но с широко отворено сърце за нуждаещите се. Кори работи с младежи и става първата лицензирана жена часовникар в Нидерландия. С нахлуването на националсоциалистите през 1940 г. всичко се променя. Заплахите и репресиите стават част от всекидневието. Семейство тен Бум решава да помага на евреи и преследвани хора. На горния етаж на къщата, зад фалшива стена, е построена тайна стая. Тя служи като убежище за евреи и участници в съпротивата. Отново и отново идват хора, които търсят закрила. Кори и сестра ѝ Бетси ги приемат, въпреки постоянната опасност за собствения им живот.

Тази история е разтърсваща. Тя разказва за вярата на едно семейство в мрачни времена. Както Кори тен Бум се е доверявала на Бога насред бурята на живота си, така и хорът току-що изпя: „През бурята на живота ме води в Твоята светлина; когато съм слаб, направи ме силен.“ Преди да разкрия края на историята, искам първо да се спра на тази основна тема. Какво е вярата? Ако потърсим определение, ще намерим едно в 11 глава на Посланието към евреите. Вярата е описана като твърда увереност в неща, които не виждаме. След това са изброени бащи и майки на вярата, сред които първо Сара, а по-късно и Раав. Разказва се за спасителната вяра на Раав.

Коя е Раав? В Исус Навин 2:1 Библията накратко разказва нейната история: историята на една чужденка, отхвърлена жена и блудница; историята на жена, която не е имала най-добрите предпоставки в живота. Тя не е била особено образована, нито е притежавала голямо богатство. Хората са я презирали, а обществото я е изключило. Един ден тя чува вест за Бог, когото дотогава не е познавала. Посланието я поразява право в сърцето, толкова силно, че дъхът ѝ спира. Тя чува, че този Бог е пресушил водите на Червено море и със силна ръка е извел народа Си от египетското робство. Раав разбира, че Той е всемогъщ, Господар горе на небето и долу на земята, по-силен от боговете, които е познавала и почитала. И точно в този момент някой почуква на вратата ѝ. Пред нея стоят двама мъже, юдеи и съгледвачи. Те бягат, преследвани са и се нуждаят от помощ. Те са пратеници на Бога, за когото тя е чула. Раав чува, разпознава и действа. Тя приема съгледвачите, укрива ги и ги спасява, като рискува собствения си живот. Така нейната вяра намира практическо и пророческо изражение. Раав окачва червено въже на прозореца на дома си като знак на мир и знак, който ще донесе спасение. Много години по-късно Бог ще изпрати Собствения Си Син като спасително въже от небето, почервеняло от кръвта, която Исус проля за нас на кръста. Раав намира убежище, приемане, закрила и ново семейство. Тя става прародителка на Вооз, който се жени за моавката Рут, снаха на Ноемин и прабаба на цар Давид. Раав влиза в родословието на Исус Христос като една от четирите изрично споменати жени — Тамар, Раав, Рут и Витсавее: жени със съмнителна слава, но с голямо сърце и дълбока вяра.

И така, какво е вярата и по какво се различава например от надеждата? Надеждата е вложена във вярата. Тя дава съдържанието, целта и видението. Вярата е доверието, което носи тази надежда — преобразяващата сила, която прави надеждата възможна. Представете си инженер, на когото е възложено да построи нов път от точка А до точка Б. С външните си очи той не вижда нищо особено — няма нито асфалт, нито мост. Но вътрешните му очи вече виждат невидимото. В ума си той вече е нарисувал картина. Вътрешно вижда готовия път и автомобила, който се движи по него. Тази картина е надеждата — видението за целта. Това, че той чертае планове, поръчва материали и действително започва да строи, е знак за неговата вяра: той действа въз основа на видението си. Следователно тук вярата е преобразяващо действие.

Чрез вяра разбираме, че светът е сътворен чрез Божието слово — че видимото има своя произход в невидимото. Следователно вярата е свидетелство за невидимия Бог.

Виждаме това и в историята на Йов. Той преживява страдание като малцина други: загубва децата си, имота си и здравето си. Приятелите му подозират, че Бог го е отхвърлил. И въпреки това той се държи здраво за Него. Насред бедствието си изповядва:

„Но аз зная: Изкупителят ми е жив и накрая ще се издигне над пръстта. И след като кожата ми бъде така разрушена, аз ще видя Бога и без плътта си. Аз ще Го видя; очите ми ще Го гледат, а не друг. Сърцето ми чезне вътре в мен.“

Йов свидетелства за Невидимия, Когото познава чрез вяра. А в края на своя път изповядва:

„Слушал бях за Теб със слушането на ухото, а сега окото ми Те вижда.“ (Йов 42:5)

Така самият живот на Йов се превръща в свидетелство.

Позволете ми да споделя лично свидетелство. Както знаете, моите родители дълго време не можеха да имат деца. Съпругата ми и аз също чакахме осем години за дете. Историята се повтори. Различни изследвания ни даваха вероятност едва между 0,1 и 0,01 процента. С годините безнадеждността се промъкна в живота ми. Стана трудно. Но след кратка молитва към Бога при едно от посещенията ми в България пламна искра на вяра, малка като синапено зърно. Имах увереност, че невидимият Бог е по-голям от всяко изчисление на вероятността. И така, в началото на януари 2021 г., след много тежка бременност, се роди нашата дъщеря. Нарекохме я Йоана, за да ни напомня, че Бог е милостив.

За да повярват хората, е нужно да чуят словото; нужно е благовестие. Проповедниците са пратеници и служители на Божието слово. Те сеят семето на вестта за Божието царство и то пада върху почвата на сърцата ни. Желая това да стане действителност в живота ни. Следователно вярата е доброто дърво, което израства от семето на благата вест и принася добри плодове. Под клоните му птиците намират убежище. Човешкото сърце е съкровищницата на вярата. „Повече от всичко друго, което пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“, както се казва в Притчи 4:23.

Вярата означава не само вътрешно да приемем Евангелието, но и видимо да го изповядаме. Словото е близо до теб — не е далечно, недостижимо или отвлечено. То живее в сърцето ти като доверие и излиза през устните ти като изповед. Вярата означава да бъда дълбоко уверен, че Бог ме обича, приема ме и ми дарява спасение чрез жертвата на Исус.

За разлика от историята на Раав, историята на нидерландското семейство няма щастлив край. През 1944 г. един сътрудник на окупаторите предава семейството. Гестапо нахлува в къщата. Евреите в скривалището оцеляват, но семейството е арестувано. Бащата Каспер умира малко след това. Кори и Бетси са депортирани в концентрационния лагер Равенсбрюк. Там преживяват страшен студ, глад и болести. Бетси умира в лагера. Кори оцелява и прощава — дори на бивш лагерен надзирател, който я моли за това.

Тя знае, че Бог, в Когото твърдо вярва, е по-голям от всичко, което може да види с външните си очи. Той действа скрито, променя човешките сърца и ни води обратно при Себе Си. Той ни прибира у дома. За това изпя хорът и в последната песен: „На Голготския кръст Исус умря за мен… Алилуя, свободен съм“ и „Нека небесната светлина блести над мен“. На Голготския кръст Исус умря за мен. Алилуя, свободен съм. Нека небесната светлина блести над мен по пътя към светлия небесен свят.

Амин.