Библиотека

Проповеди и текстове

Избрани проповеди, размишления, библейски тълкувания и текстове за църквата и обществото, възникнали от работата с Писанието и срещите в църковното ежедневие.

YouTube · @PfarrerDragnev

Видео проповеди и размисли

Библейски текстове, вяра и живот – видеата на пастор Емануил Драгнев.

Отворете YouTube канала ↗

7 видеа

При възпроизвеждане се установява връзка с YouTube. Заглавията и записите са на оригиналния език.

Shorts и покани

Nicht hungrig auf den Weg. Einladung zum Sonntagsgottesdienst mit Abendmahl - Kirche Walperswil.

Публикувано ·

Оригинално описание

Wir kennen nicht nur den Hunger nach Essen. Manchmal sehnen wir uns nach Gemeinschaft, nach einem guten Wort oder nach neuer Kraft für den nächsten Schritt. In der Geschichte von der Speisung der Viertausend sieht Jesus die Menschen und ihre Bedürfnisse. Er möchte sie nicht hungrig nach Hause schicken. Was bedeutet das für uns – für unseren Glauben, unseren Alltag und unser Miteinander? Darüber wollen wir am kommenden Sonntag nachdenken. Dazu lade ich dich herzlich ein: Sonntag, 4. Oktober 2026, um 10.00 Uhr Kirche Walperswil · Gottesdienst mit Abendmahl Thema: «Nicht hungrig auf den Weg» Bibeltext: Matthäus 15,32–39 Wir hören, singen, beten und teilen Brot und Wein. Wir bringen unseren Dank mit – aber auch das, was uns fehlt, beschäftigt oder schwer auf dem Herzen liegt. Ob du regelmässig in die Kirche kommst oder schon lange nicht mehr da warst: Du bist willkommen. Mit deinem Glauben, deinen Fragen und deiner Geschichte. Vielleicht gibt es jemanden, dem diese Einladung guttun würde. Teile sie gerne oder kommt gemeinsam. Ich freue mich auf dich! Herzlich, Emanuil Dragnev Pfarrer · Kirche32 #Kirche32 #Walperswil #sonntagsgottesdienst #abendmahl #hoffnung

Проповеди

27.09.2026 - Es Brösmeli längt – Gloube, wenn Jesus schwygt | Matthäus 15,21–28

Богослужение ·

Оригинално описание

Du bättisch. Für öpper, wo du gärn hesch. Du hoffsch, wartisch, bättisch no einisch. Aber es blybt still. Was machsch mit dim Gloube, wenn d Antwort usblybt? I Matthäus 15,21–28 begegnet üs e Mueter, wo genau i die Stilli ine rüeft. Ihri Tochter liidet schwär. Si chunnt zu Jesus, wüu si ihm Hilf zuetrout. Am Ändi längt es Brösmeli. Aber dr Wäg dert ane isch schwär uszhalte. D kanaanäischi Frou ghört nid zum Volk Israel. Si ghört nid zum Chreis vo de Jünger. Si chunnt als Fremdi. Aber ihri Not isch nid weniger würklech. Doch Jesus seit zersch keis Wort. D Jünger störe sich a ihrem Rüefe. Für si isch es läschtig. Für d Mueter geits um ihres Chind. Villicht bisch o du scho mit ere Wunde zu Mönsche cho und mit ere zwöite wieder gange. Du hesch Trost gsuecht und e Belehrig übercho. Du hesch Hilf bruucht und ds Gfüeu becho, du stöörisch. Die Gschicht fragt drum o üs als Gmeind: Mache mir dr Wäg zu Jesus frei – oder müesse Mönsche zersch a üs verbi? D Frou blybt. Si chunnt nöcher und bittet Jesus um Hilf. Ihri Wort wärde weniger. Ihri Not nid. Si kennt ds Ändi vo dr Gschicht no nid. Chrüz und Oschtere ligge no vor Jesus. Si steit mitts i ere Begegnig, wo weh tuet. Und genau dert suecht si bi ihm Erbarme für ihres Chind. Und när bruucht Jesus ds Bild vom Brot für d Ching: Me söu’s nid de Hünd hiwärfe. Das si harti Wort. Mir müesse si nid schönrede. Mir wüsse nid, mit welem Ton Jesus si seit. Und mir wüsse o nid, warum es im Läbe vo mene andere Mönsch mängisch so lang still blybt. Aber d Mueter nimmt ds Bild uf. Si laht sich nid zum Schwyge bringe. O d Hünd ässe vo de Brösmeli, wo vom Tisch abefalle. Si bittet. Und si widerspricht. Ihr Gloube macht si nid stumm. Er git ihr e Stimm. Si bringt ihri Not no einisch vor Jesus – im Vertroue, dass sini Güeti o ihres Chind cha erreiche. Si wott de Ching ds Brot nid wägnäh. Si entdeckt im gliiche Bild Platz für ihres Chind. Jesus muess de eine nüt wägnäh, zum de andere z hälfe. Gottes Tröii zu Israel muess nid heisse, dass ihri Tochter leer uusgeit. D Mueter traut Jesus zue, dass o es Brösmeli längt. Nid wüu ihri Not chly isch. Sondern wüu sini Güeti gross isch. Es Brösmeli isch schnäll vom Tisch gwüscht. Für die Frou wird’s zum Bild für e Hoffnig, wo si nid ufgit. Si gseht nid nume, was si trennt. Si suecht bi Jesus das, wo ihres Chind cha rette. Das isch dr Gloube, um dä’s i däre Predigt geit. Nid nume d Vermuetig, dass es Gott git. Sondern es Vertroue, wo sich a ihn wändet. Grad mit däm, wo weh tuet. Dr Hebräerbrief verbindet Gloube mit dr Hoffnig uf das, wo mir no nid gseh. Das macht üsi Erfahrige nid unwichtig. Aber üsi Erfahrige si nid alles, was mir vo Gott erwarte dörfe. Villicht gsehsch du im Momänt kei Wäg. Villicht isch dis Gebät nume no e Satz. Oder es Süfzge. Du muesch drus kei starchi Rede mache. Gott brucht kei schöni Formulierige, damit dini Not bi ihm Platz het. Und du muesch dini Zwyyfel nid verstecke. Im Markusevangelium bittet e Vater Jesus, ihm grad i sim Ungloube z hälfe. Vertroue und Zwyyfel chöi im gliiche Härz wohne. Villicht tönt dis Gebät hüt so: «Jesus, i verstah di grad nid. Aber i sueche di. I cha mi nid sälber feschtmache. Halt du mi.» Am Ändi würdigt Jesus dr gross Gloube vo dere Frou. Ihri Tochter wird gsund. Die, wo nid zum vertraute Chreis ghört, wird zum Vorbild für die, wo scho mit ihm ungerwägs si. Aber die Heilung isch kei Rezept. Die Gschicht git üs kei Rächt, eme chranke Mönsch z säge, er müess eifach stärker gloube. Es geit nid drum, Jesus mit gnueg Uusduur zu öppis z zwinge. Und wenn d Heilung usblybt, isch das kei Bewiis für z wenig Gloube. Und als Gmeind si mir nid dezue da, dr Gloube vo de Liidende z prüefe. Mir si dezue da, bi ihne z blybe, mit ihne z bätte und ihne dr Wäg zur Hilf nid no schwärer z mache. Du darfsch mit diner Not zu Jesus cho. O wenn du müed bisch. O wenn du kei Wort meh hesch. Und o wenn dini Gschicht no kes guets Ändi het. Villicht isch dis Vertroue grad chly. Du muesch es nid grösser vorzeige, als es isch. D Frou i dere Gschicht zeigt nid uf sich. Si setzt ihri Hoffnig uf Jesus. Ds Brösmeli isch chly. Dä, wo’s git, isch nid chly. Los i die Predigt «Dr Gloube, wo Bärge versetzt» ine. Und nimm die Frag mit: Was hilft dir, di Gott aazvertroue, wenn du ihn grad nid verstahsch? Predigt: Pfarrer Emanuil Dragnev Chiuche Kallnach · 27. September 2026 Bibeltext: Matthäus 15,21–28 #Predigt #Gloube #Hoffnig #Matthäus15 #PfarrerDragnev

Кратки размисли

Ein Krümel genügt. Was trägt uns, wenn Gott schweigt?

Публикувано ·

Оригинално описание

Ein Krümel genügt. Was trägt uns, wenn Gott schweigt? Manchmal beten wir – und eine Antwort bleibt aus. Wir hoffen, suchen Halt und fragen uns: Hört Gott mich? Im Sonntagsgottesdienst begegnen wir einer Frau, die trotz Schweigen und Zurückweisung an ihrer Hoffnung festhält: der kanaanäischen Frau aus Matthäus 15,21–28. Sie bittet Jesus um Hilfe für ihre Tochter. Und sie vertraut darauf, dass selbst ein Krümel seiner Güte genügt. Ihre Geschichte begleitet uns in der Predigt und stellt eine Frage, die weit über die Kirchenmauern hinausreicht: Woran halten wir uns fest, wenn Antworten ausbleiben? Für mich ist dieser Sonntag auch persönlich besonders: Die Gemeinde heisst mich in diesem Gottesdienst als Pfarrer willkommen. Ich freue mich auf Begegnungen, auf das gemeinsame Feiern und auf den Weg, den wir miteinander gestalten dürfen. Herzliche Einladung zum Willkommensgottesdienst: Sonntag, 27. September 2026, um 10.00 Uhr Kirche Kallnach · Kirchweg 7 · 3283 Kallnach Musikalisch begleitet uns Organistin Vili Gospodinova. Die Lesung übernimmt Fränzi Mori. Mit der Kollekte unterstützen wir die Gassenarbeit Biel. Beim anschliessenden Apéro ist Zeit, miteinander ins Gespräch zu kommen und einander kennenzulernen. Ob Sie der Gemeinde seit Jahren verbunden sind oder zum ersten Mal vorbeischauen: Sie sind herzlich willkommen – mit Ihrem Glauben, Ihren Fragen und Ihrer Hoffnung. Emanuil Dragnev #Kallnach #Kirche32 #gottesdienst #Willkommensgottesdienst #glaube #hoffnung #seeland

Проповеди

20.09.2026 -Für aui bätte - o für dä Mönsch? | 1. Timotheus 2,1–6 | Bettag 2026

Богослужение ·

Оригинално описание

Für aui bätte. Das isch schnäll gseit. Bis dir e Name i Sinn chunnt. Stell der vor: Du hocksch am Chuchitisch. D Tasse isch no warm, dis Handy lütet. Du gsehsch, wär’s isch – und lahsch es lüte. Nach däm letschte Gspräch. Nach däm Satz, wo no immer wehtuet. När wird’s still. Uf em Display steit: «Verpasste Aaruef.» Für dä Mönsch o bätte? Die Frag steit mitts i däre Bettagspredigt. Danke, umchehre, bätte: Das si nid nume Wort für e Feschtag. Si füehre üs dert ane, wo ds Läbe weh tuet. Und dert ane, wo villicht öppis Neus cha afa. Dr erscht Timotheusbrief lädt zum Gebät für aui Mönsche ii. Für die, wo üs lieb si. Für die, wo Hilf bruuche. Aber o für die, wo mir am liebschte us üsne Gedanke würde stryche. A eim einzige Name cha ds Wort «aui» schwär wärde. Dr Grund für die wyti Fürbitte ligt bi Gott: Er wott, dass aui Mönsche grettet wärde und d Wahrheit erkenne. Jesus Christus het sich für aui hiigäh. Mir müesse nid entscheide, wär no e Zuekunft verdient. Mir dörfe e Mönsch Gott aavertroue, o wenn mir üs sälber kei Veränderig meh chöi vorstelle. Das heisst nid, Unrächt guetzhäisse. Es heisst, Gott meh zuetröie als üsem letschte Urteil über öpper. Aber wie chunnt ds Härz i Bewegig? I däre Predigt fangt e Spur ganz chlii aa: mit ere Bohne. E Maa steckt am Morge tröchni Bohne i di linki Jaggetäsche. Für jedi gueti Erfahrig wandert eini i di rächti. Es fründlechs Wort. Ds frische Brot. Öpper, wo nid nume fragt, wie’s geit, sondern würklech zuelost. Am Abe nimmt er d Bohne einzeln i d Hand und erinnert sich. D Sorge si no da. Aber si si nid ds Einzige gsi. Dankbarkeit heisst nid, ds Schwäre schönzrede. Si hilft üs, ds Guete nid o no z verliere. Villicht chunnt dir hüt nüt i Sinn. De muesch nüt erzwinge. Du darfsch o mit lääre Händ zu Gott cho. Wie d Gschicht vo Hiob zeigt, hei o Klage, Verlust und unbeantworteti Frage im Glaube Platz. Du muesch Gott din Tag nid schöner verzelle, als er gsi isch. Und du darfsch di korrigiere. Was wär das für es Läbe, wenn mir jede falsche Wäg bis zum Ändi müesste gah? Wenn mir e harts Wort nume drum verteidige müesste, wüu mir’s sälber gseit hei? «Es tuet mer leid. I ha mi g’irrt.» So chlii cha Umkehr afa. Nid als Garantie, dass aues sofort wieder guet isch. Aber als ehrleche Schritt us em Chrampf, immer rächt ha z müesse. Gottes Erbarme wartet nid, bis mir aues i Ornig bracht hei. Es macht Muet, d Wahrheit über üs sälber azluege. Vergebig macht Unrächt nid rächt. Si cha aber e Wäg uftue, wo Schuld nid für immer ds letschte Wort het. «Father Forgive» – «Vater, vergib.» Die Bitte us Coventry füehrt mitten i die Spannig. Täter und Opfer trage nid die gliich Schuld. Wer verletzt worde isch, muess ds Gschehne nid chliirede. Und doch darf me Gott bitte: Füehr die Schuldige zur Umkehr. Schütz die Verletzte. Lah nid zue, dass dr Hass aues bestimmt. Am Bettag geit üses Gebät über dr eiget Chreis use. Zu Mönsche, wo politisch Verantwortig trage. Für si bätte heisst nid, ihri Entscheidige abzsägne. Mir bitte um Wiisheit, um d Bereitschaft zum Zuelose und um dr Muet, Unrächt z beände. Mir bätte für Mönsche uf dr Flucht, für Ching voller Angscht und für die, wo näbedra wohne und doch elei si. Und o für die, wo üs Müeh mache. Nid jedes Gebät chunnt mit eme warme Gfüeu. Mängisch längt: «Gott, i weiss nid, wie. Aber du kennsch dä Mönsch.» Du muesch nid warte, bis du mit dir und dr Wält im Reine bisch. Jesus Christus verbindet üs mit Gott. Drum darfsch du cho, wie du bisch – o mit em Widerstand i dir. Und wenn dir sälber d Wort fähle, darf d Gmeind für di mitbätte. Am Schluss ligt ds Handy no uf em Tisch. Dr Name isch dr gliich. D Verletzig isch nid eifach verschwunde. Aber villicht isch e Bitte müglech: «Gott, du kennsch üs beidi. Zeig mer, was itz rächt isch.» Villicht isch das e Nachricht. Villicht e Bitte um Vergebig. I ere bedrohliche Beziehig cha’s heisse, Abstand z halte und Hilf z sueche. Fürbitte verpflichtet di nid, di wieder ere Gfahr uszsetze. Versöhnig laht sech nid erzwinge. Vertroue brucht Zyt und verlässlechi Veränderig. Und wenn dä Mönsch nümm läbt, darfsch du Gott o ds Ungseit aavertroue. Dr nächscht Schritt muess nid gross sy. Aber er darf ehrlich sy. Los i die Bettagspredigt ine. Und nimm die Frag mit i din Tag: Für wär chönnt i hüt bätte – grad wüu’s mer schwärfallt? Predigt: Pfarrer Emanuil Dragnev Bettag, 20. September 2026 | Bargen | Kirche32 Bibeltext: 1. Timotheus 2,1–6 #Bettag #Predigt #Gebät #Vergebig #PfarrerDragnev

Shorts и покани

Sonntagmorgen. Noch nichts vor? Komm doch vorbei – du bist willkommen!

Публикувано ·

Оригинално описание

Sonntagmorgen. Noch nichts vor? Komm doch vorbei – du bist willkommen! Ich bin Pfarrer Emanuil Dragnev von Kirche32 und lade dich herzlich ein: Feiere mit uns Gottesdienst, lerne Menschen kennen und entdecke, was Glaube mit deinem Leben zu tun haben kann. Vielleicht gehört Kirche längst zu deinem Alltag. Vielleicht warst du seit Jahren nicht mehr in einem Gottesdienst. Vielleicht bist du einfach neugierig oder trägst Fragen mit dir, auf die es keine einfachen Antworten gibt. Du musst nicht erst alle Antworten haben, um dazuzugehören. Komm mit dem, was dich bewegt: mit deiner Freude, deinen Zweifeln, deiner Hoffnung und deiner Geschichte. Gemeinsam nehmen wir uns Zeit zum Innehalten, Singen, Beten und Zuhören. Zeit für Gott. Zeit füreinander. Und Zeit für das, was im Alltag manchmal zu kurz kommt. Komm vorbei, sei Teil und mach mit. Bring gerne jemanden mit! Die aktuellen Gottesdiensttermine und Veranstaltungsorte findest du auf der Website von Kirche32. Ich freue mich auf dich! Pfarrer Emanuil Dragnev Kirche32 #DuBistWillkommen #Kirche32 #gottesdienst #gemeinschaft #glaube #hoffnung #PfarrerDragnev

Shorts и покани

Einladung zum Bettag in Bargen

Публикувано ·

Оригинално описание

Für alle. Auch für diesen Menschen. | Einladung zum Bettag in Bargen Ein Name erscheint auf deinem Telefon. Du zögerst. Ausgerechnet dieser Mensch. Nach allem, was geschehen ist. Für Menschen beten, die uns am Herzen liegen, fällt uns oft leicht. Aber für jemanden, der uns verletzt hat? Für Menschen, deren Ansichten wir kaum ertragen? Der Bibeltext zum Bettag fordert uns heraus: Betet für alle Menschen. Zugleich erinnert er uns daran, wovon wir selbst leben: von Gottes Gnade. Herzliche Einladung zum Gottesdienst am Eidgenössischen Dank-, Buss- und Bettag: 📅 Sonntag, 20. September 2026 🕙 10.00 Uhr 📍 Kirche Bargen 🍞 Gottesdienst mit Abendmahl Mit Pfarrer Emanuil Dragnev Gemeinsam nehmen wir uns Zeit zum Danken, zum ehrlichen Hinschauen und zum Beten. Wir fragen, wie Gottes Gnade neue Wege eröffnet, in unseren Beziehungen, in unserem Land und in einer zerrissenen Welt. Fürbitte ist keine Zustimmung. Wer für einen Menschen betet, muss dessen Verhalten nicht gutheissen. Wir dürfen Gott um Schutz, Wahrheit und Veränderung bitten. Gott schenkt uns Kraft, Liebe und Besonnenheit. Christus hat sich für alle gegeben. Seine Hoffnung reicht bis über den Tod hinaus. Im Abendmahl empfangen wir, was wir uns selbst nicht geben können: die Zusage seiner Gnade und Gemeinschaft mit ihm und miteinander. Vielleicht beginnt der nächste Schritt mit einem einfachen Gebet: «Gott, du siehst mich und du kennst mich, besser als ich mich kenne. Du kennst die Wahrheit, du siehst mein Schmerz. Zeige mir den Weg nach draussen, zu dir, ins Licht.» Ich freue mich auf dich. Bring gerne jemanden mit! #Bettag #Bargen #Kirche32 #gottesdienst #Fürbitte #gottesgnade #abendmahl #hoffnunginjesus

Проповеди

30.08.2026 Du ghörsch derzue - e Gmeind, wo di gseht | Apostelgeschichte 6,1-7

Богослужение ·

Оригинално описание

E Platz uf dr Chiuchebank isch no nid ds Glyche wie ds Gfüeu: I ghöre derzue. Me cha derbi sy und glych überseh wärde. Was bruuchts, dass us Lüt, wo näbenang sitze, e Gmeind wird, wo niemer vergässe geit? Die Frag begleitet mi i däm Willkommensgottesdienscht. I wünsche mir e Gmeind, wo Ching und älteri Mönsche Platz hei. Die, wo scho lang da si, und die, wo erscht no müesse acho. Die mit de vile Idee und die, wo im Momänt vor allem öppis bruuche: öpper, wo zuelost. Aber wie wachst so e Gmeind? Sicher nid, indem e Pfarrer verspricht, alles allei z mache. D Apostelgschicht verzellt vo Mönsche, wo zäme bäte, teile und uf d Botschaft vo Jesus lose. D Gmeind wachst. Und grad mitts i däm Uufbruch wird sichtbar: Bi dr tägliche Versorgig wärde d Witwe us em griechischsprachige Teil vo dr Gmeind überseh. Das isch meh als e chlini Panne. Es geit um Mönsche, wo uf Hilf aagwise si. Um ds tägliche Ässe. Und drum, ob die Gmeinschaft, vo dere me redt, o bi ihne aachunnt. D Bible vertuscht das nid. Si zeigt kei perfekti Chiuche. Si zeigt e Gmeind, wo lerne muess, genauer härezluege. Dr Text seit nid, wär genau tschuld isch. Aber er laht kei Zwyyfel: So cha’s nid wytergah. Mir chöi vo Liebi rede. Aber Liebi wird dert konkret, wo mir frage: Wär chunnt bi üs z churz? Und was müesse mir ändere, damit das nid so blybt? D Apostel rüefe d Gmeind zäme. Si wei d Verantwortig teile, statt alles bi sich z bhalte. D Gmeind wählt siebe Männer mit eme guete Ruef, voll Geischt und Wiisheit. Es wird bätet, und d Apostel lege ihne d Händ uf. D Versorgig söu verlässlich wärde, und ds Gebät und d Verkündigung söue nid z churz cho. Nid eine cha alles. Aber mitenand cha sech öppis ändere. Genau so möcht i mit öich ungerwägs sy. Nid als eine, wo scho weiss, wie alles söu gah. I kenne no nid alli Gschichte, Brüüch und Beziehige. I bruuche öii Erfahrige, öii Stimme und öii Geduld. I möcht ghöre, was öich Fröid macht. Und o das, wo nid so eifach z säge isch: «I ha mängisch ds Gfüeu, i gah vergässe.» Zwei leeri Händ. Es offes Ohr. Es Härz, wo öich gärn ha möcht. Das isch mis Bild für dä Afang. Leeri Händ heisse nid: I ha nüt z gä. Si heisse o: I muess nid alles sälber mitbringe. I darf empfange. Vo Gott. Und vo öich. Villicht dänksch du: Was cha i scho biiträge? Mängisch fangts mit öppis Chliinem aa. Du merksch, dass öpper allei sitzt, und geisch häre. Du bsuechsch öpper, wo nümm guet us em Huus chunnt. Du machsch Kafi, musiziersch oder nimmsch öpper im Outo mit. Du bätisch für e Mönsch, wo grad kei eigete Wort findet. Das isch nid bloss ds Drumume vom «richtige» Gmeindläbe. O im Zuelose, Tischdecke und Tröschte cha d Liebi vo Christus sichtbar wärde. D Gschicht vo de siebe Männer zeigt: Praktischi Verantwortig brucht o Geischt und Wiisheit. Und Mitmache heisst meh als: Da hets no Arbeit, mach du die. Dini Stimm söu ghört wärde. Dini Erfahrig söu öppis bewege chönne. Villicht gsehsch du öppis, wo i nid gseh. Villicht merksch grad du, wär am Rand blybt. Aber eis isch mir wichtig: Du muesch dir din Platz nid verdiene. O wenn du im Momänt nüt übernäh chasch, ghörsch du derzue. Du darfsch cho, zuelose und di la trage. Mir si nid nume denn Gmeind, wenn mir öppis leischte. Mängisch gäbe mir Halt. Mängisch bruuche mir sälber e Hand. Beides het Platz. Dr Grund derfür isch nid, dass mir so offeni und gueti Lüt wäre. Dr Grund isch Jesus Christus. Er het üs zersch lieb gha. Er gseht Mönsche, wo anderi überseh. Er dient und git sis Läbe hi – bis a ds Chrüz. Vo däre Liebi läbe mir. Und die Liebi cha üs d Ouge für enang uftue. Drum ghöre Bäte und Aapacke zäme. Ds Gebät ersetzt ds Handle nid. Und e gueti Organisation ersetzt ds Gebät nid. Bätet o für mi: Dass i guet zuelose. Dass i dr Muet ha, Fähler zuezgä. Und dass Christus i dr Mitti blybt – nid i. Am Schluss vo däm Bibelabschnitt breitet sech ds Wort vo Gott wyter us, und d Gmeind wachst. Das isch kei Erfolgsrezept. Aber es zeigt e Richtig: Nid üsi Näme söue gross usecho. Mönsche söue d gueti Botschaft ghöre und erfahre: Gott gseht mi. I bi nid vergässe. Am Ändi söu nid eine alles trage. Und niemer söu vergässe gah. Nid i für öich. Nid dir für mi. Mir mitenand. Und Christus i üsere Mitti. Los i die Predigt «Sei du auch dabei» ine. Und schryb gärn i d Kommentär: Was hilft dir, di i nere Gmeind deheime z füehle? Predigt zum Willkommensgottesdienscht: Pfarrer Emanuil Dragnev Bibeltext: Apostelgeschichte 6,1–7 #Predigt #Apostelgeschichte6 #Gmeind #Glaube #PfarrerDragnev

Текущ избор

От текста към живота

Сбирката се разширява постепенно. Поводът, библейският текст, езикът и статутът се обозначават ясно. Пълни ръкописи и файлове се добавят само при изяснени права и редакционна версия.

  • Проповеди
  • Размишления
  • Литургии и молитви
  • Библейски тълкувания
  • Църква и общество
  • Междукултурно развитие на църквата
  • Академични текстове
Размишление
Немски
Резюме

Аз съм хлябът на живота

Йоан 6:35

Кратко слово за богослужение с обща трапеза, което свързва споделеното хранене с обещанието на Исус да насити по-дълбокия човешки глад.

Проповед
Български
Резюме

Бог на гости

Евреи 13:1–3

Гостоприемството като духовна практика: Бог ни среща в Христос, в Словото и скрит в чужденеца или нуждаещия се пред вратата.

Слушайте проповедтаОригинален запис на немски
Прочетете цялата проповедЗатворете текста

Текст на проповедта

Бог на гости

Бог на гости

„И така, вие вече не сте чужденци и пришълци, а съграждани на светиите и членове на Божието семейство.“ (Ефесяни 2:19)

„Братолюбието да пребъдва. Не забравяйте гостоприемството, защото чрез него някои, без да знаят, са приели ангели. Помнете затворниците, сякаш сте затворени заедно с тях, и измъчваните, понеже и вие сте в тяло.“ (Евреи 13:1–3)

1. Давай всичко, не очаквай нищо, оставай благодарен

Скъпо събрание, преди да стана пастор, както повечето от вас знаят, работих четвърт век в хотелиерството. Ако някой ме попита за едно общо правило за щастие от този опит, вероятно бих казал: „Давай всичко, не очаквай нищо и оставай благодарен.“

В хотелиерството рано научаваш, че гостът е цар. Даваш най-доброто, без да знаеш какво ще се върне. Но гостите бързо усещат дали обслужването идва от сърце и душа и дали са истински желани. И нека премахна един разпространен предразсъдък: не е заради бакшиша.

Да не разбираме погрешно думите. Не става дума за саморазрушение, за допускане на експлоатация или за отказ от здравословни граници. Става дума за служещо сърце, което оставя Бога да бъде пръв, понеже знае, че всичко е от Него, чрез Него и за Него. Трябва да бъдем добри домакини, защото Сам Бог е такъв.

2. Можем ли да срещнем Бога?

Като дете силно исках да зная как изглежда Бог. Разказите за Моисей при горящия храст и Авраам под дъбовете ме очароваха. Тези хора бяха срещнали Бога и аз също исках да Го срещна. Родителите ми казаха, че такава среща е възможна: понякога Бог идва нощем в сън.

Дълго време всяка вечер се молех: „Боже, покажи ми се.“ Заспивах с очакване и се събуждах, без да е станало нищо. С времето, както става при децата, забравих желанието и молитвите.

Наскоро петгодишната ми дъщеря зададе почти същия въпрос: „Тате, как изглежда Бог? Мога ли да Го видя?“ И какво ѝ отговорих? „Понякога Бог идва нощем в сън, съкровище.“ Оттогава тя сънува как Исус се връща на бял кон. Съвсем сериозно ми обясни, че така най-много харесва Исус. Усмихнах се, но тя е уловила образ от Откровение, в който няма нищо погрешно.

Нейният въпрос остана с мен, защото още е и мой — а може би и ваш: можем ли наистина да срещнем Бога в този живот? Можем ли да Го видим тук на земята?

Евреи 13 дава изненадващ отговор: да; хората вече многократно са го правили. „Не забравяйте гостоприемството, защото чрез него някои, без да знаят, са приели ангели.“ Без да знаят — запомнете това. Бог често ни среща не там, където Го търсим, а там, където с чисто сърце просто служим.

3. Две отворени врати: Авраам и Лот

Когато Евреи говори за несъзнателно приемане на ангели, напомня познати истории. Първата започва в горещия пладнешки час. Авраам седи при входа на шатъра си край дъбовете на Мамре и вижда трима непознати. Не чака да го помолят; старият човек тича към тях в жегата, покланя се и казва: „Не отминавайте. Нека донесат вода, измийте нозете си и си починете под дървото. Ще донеса залък хляб.“

Казва „залък“, а после раздвижва целия дом. Сара меси от най-добро брашно, приготвя се крехко теле, добавят се масло и мляко. Залъкът става пир. Авраам не дава минималното, а щедро, почти разточително. Докато служи, един гост обещава: „Догодина ще се върна и Сара, жена ти, ще има син.“ Сара се смее в шатъра. Твърде стара, твърде късно, невъзможно. Но гостът пита: „Има ли нещо невъзможно за Господа?“ Авраам разбира кого е приел: Сам Бог е бил гост на трапезата му.

Защо очите му не Го разпознаха? Защо учениците по пътя за Емаус не разпознаха Исус, докато Той вървеше с тях, а едва при разчупването на хляба? Може би скръбта, може би силното слънце. Често същественото се вижда не с външните очи, а с очите на сърцето. Познанието за Бога е важно, но важен е и богобоязливият характер — служещото сърце.

Втората история, една глава по-късно, завършва различно. Двама пратеници отиват в Содом. Лот, племенникът на Авраам, седи при градската порта, става, покланя се и ги кани. Те първо искат да пренощуват на площада, но Лот настоява. Той знае какво може да се случи с непознати през нощта.

Скоро покварата на града става явна. Мъже обграждат къщата и искат гостите. Те не виждат личности с достойнство или гости под закрилата на дома, а предмети за насилие. Гостоприемството, свято в древния Близък изток, е стъпкано. Беззаконието и обезчовечаването са изяли всяка форма на любов. Лот се опитва да ги защити, но накрая пратениците трябва да спасят него. Езекиил по-късно назовава греха на Содом: гордост, изобилие и безгрижно спокойствие, но без помощ за бедния и нуждаещия се (Езекиил 16:49).

И все пак за Лот има надежда. Когато Бог унищожава градовете, Той „си спомня за Авраам“ и извежда Лот (Битие 19:29). Бог не забравя; Той помни Своите.

4. Какво кара любовта да изстива?

„Братолюбието да пребъдва.“ На гръцки изречението звучи почти тържествено: Hē philadelphia menetō — „Нека братската и сестринската любов остане.“ Ако трябва да остане, тя е застрашена; може да си отиде и да изстине. Писанието показва четири опасности.

Първата е беззаконието. Исус казва: „Понеже беззаконието ще се умножи, любовта на мнозина ще охладнее“ (Матей 24:12). Гръцкото аномия означава пренебрегване на Божията воля и разпадане на моралната отговорност, сякаш нищо не е задължително и всичко е позволено. Беззаконието действа върху любовта като солен морски въздух върху голо желязо. Първо нищо не се вижда, но ръждата прониква всеки ден, докато това, което трябва да носи, се счупи. Където всичко изглежда позволено, другият става средство за желанията ни. Когато вярност, истина и отговорност загубят значение, любовта губи надеждност. Беззаконието не освобождава любовта; то я изстудява. Не обичаме, за да заслужим небето — то е подарено в Христос, — но който иска да запази любовта, трябва да я пази.

Втората опасност е безразличието. В притчата на Исус ранен човек лежи на пътя за Йерихон. Свещеник го вижда и отминава; левит го вижда и отминава. Презрян самарянин го вижда и се смилява. Оставя да бъде прекъснат, превързва, носи и плаща. Противоположността на любовта не е само омразата, а често безразличието. Омразата поне вижда другия; безразличието гледа през него и казва: „Болката ти не ме засяга.“ То запазва външни отношения, докато участието вътре е умряло, и защитава удобството за сметка на ближния.

Евреи противопоставя: „Помнете затворниците, сякаш сте затворени с тях.“ Библейското помнене никога не е само възпроизвеждане на информация. То означава да позволим да бъдем въвлечени — със сърце, нозе и ръце. Християнското помнене е състрадателно участие.

Третата опасност е забравянето. В целия Стар завет звучи: „Внимавай да не забравиш Господа, твоя Бог.“ Моисей го свързва с историята на Израил: помни, че беше роб в Египет и Господ те изведе (Второзаконие 5:15; 15:15). Тази памет е изворът на милосърдието. Чужденецът, бедният и зависимият пред вратата ти — това беше ти, Израил. Който забрави, че е получил благодат, става твърд към нуждаещите се от благодат. Забравата превръща благодарността в претенция: „Всичко ми се полага.“ Тя кара спасения да гледа отвисоко нуждаещия се и откъсва днешното благоденствие от подадените ръце в миналото. Моисей предупреждава: „Да не кажеш: Моята сила и мощта на ръката ми спечелиха това богатство“ (Второзаконие 8:17).

Следователно „не забравяйте гостоприемството“ не е проблем на паметта като забравен чадър във влака. Това е духовно безразличие: още знаем, но вече не сме раздвижени.

Четвъртата опасност е самодоволното благоденствие. Възкръсналият Христос казва на богатата църква в Лаодикия: „Казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че си окаян, жалък, беден, сляп и гол“ (Откровение 3:17). Богатството не е само по себе си грях — средствата на Авраам правят гостоприемството му възможно. Опасно става, когато създаде илюзията на пълна самодостатъчност: не се нуждая от нищо и никого. Който вярва, че не се нуждае от никого, забравя общението и скоро мисли, че не се нуждае и от Бога. Притежанията могат да увеличат масата и да смалят сърцето.

Най-тревожното е, че тези думи са към църква. Тя се смята за богата, а Христос стои отвън: „Стоя на вратата и хлопам. Ако някой чуе гласа Ми и отвори, ще вляза и ще вечерям с него.“ Господ хлопа на вратата на собствената Си църква, защото иска обновено общение на нейната трапеза.

Четири студени ветрове заплашват любовта: беззаконие, безразличие, забравяне и самодоволно благоденствие.

5. Какво укрепва любовта?

Първо, приближавай се до Божието присъствие и чувай призива Му. Второ, пий от извора. Бог се оплаква чрез Йеремия: „Оставиха Мен, извора на живата вода, и си изкопаха пукнати водоеми, които не държат вода“ (Йеремия 2:13). Любовта не може безкрайно да живее от воля. Който постоянно дава, без да получава благодат, се изпразва и накрая се огорчава. Изворът не е самоусъвършенстването, а Христос.

Исус обещава на жената при кладенеца вода, която става „извор, извиращ за вечен живот“ (Йоан 4:14). На празника извиква: „Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие“, а Йоан обяснява, че говори за Светия Дух (Йоан 7:37–39). В Писанието опознаваме Божия глас, характер и воля. Словото ни поправя и обновява сърцето. Псалом 1 сравнява размишляващия върху Божия закон с дърво край водни потоци, което дава плод навреме. Който живее от извора, не трябва изкуствено да произвежда любов, а получава онова, което трябва да потече през него към другите.

Трето, търси общение и понасяй различията. Христос събира хора, които вероятно никога не биха се избрали: стари и млади, тихи и шумни, местни и новодошли, благочестиви по различен начин. Любовта укрепва не когато различията изчезнат, а когато хората се приемат в Христос. „Приемайте се един друг, както Христос ви прие“ (Римляни 15:7). „Понасяйте се един друг с любов“ (Ефесяни 4:2).

Четвърто, упражнявай гостоприемство. То не се случва автоматично, а е духовна тренировка. Както спортистът не става силен с един ден упражнения, така духовните нагласи растат чрез практика. Гостоприемството изисква време, планиране, жертва и готовност да бъдем прекъснати.

6. Филаделфия и филоксения

Две гръцки думи носят това движение. Филаделфия е братската и сестринската любов между онези, които Христос е направил семейство. Глаголът мено означава оставам, пребъдвам, не прекъсвам и не изстивам — същата дума в „Пребъдвайте в Моята любов.“

Филоксения събира филос — приятел, любящ — и ксенос — чужденец или гост. Буквално означава любов към чужденеца, приятелско приемане на непознатия. Това, което наричаме гостоприемство, на гръцки е приятелство към чуждия.

7. Малката сила на Филаделфия

Филаделфия е и древен град. На неговата църква Христос казва: „Поставих пред теб отворена врата, която никой не може да затвори, защото имаш малка сила, но опази словото Ми и не се отрече от името Ми“ (Откровение 3:8). Църквата е малка, без впечатляващо влияние, но се държи за Христос. Той обещава отворена врата, закрила и трайно място в Божия храм. Малката сила е достатъчна, когато Христос отваря вратата.

8. Христос, истинският Домакин

В притчата за последния съд Исус казва: „Бях странник и Ме приехте“ (Матей 25:35). Той се отъждествява с гладните, чужденците, болните и затворниците толкова напълно, че каквото правим за най-малките, правим за Него. Но преди ние да Го приемем, Той е приел нас. Христос е истинският Домакин, Който приготвя трапезата, дава Себе Си и прави чужденците членове на Божието семейство.

9. Бог вече е бил на гости

Да се върнем към детския въпрос — моя и на дъщеря ми: можем ли да срещнем Бога? Да. Бог ни среща в Исус Христос, чрез словото, което ни призовава по име, и в Духа, Който отваря извора в нас. Отново и отново Той скрито ни среща и в ближния пред вратата.

Като дете чаках сън и мислех, че нищо не се е случило. Може би Бог вече ме е чакал на друга врата. Един ден Христос ще се върне видимо в слава; сънят на дъщеря ми не е толкова погрешен. Дотогава Бог често идва тихо: в човек, който има нужда от място на масата; самотен съсед; затворник, когото всички са забравили; чужденец, чийто език не разбираме; съпруга или съпругата, когото можем отново да се научим да слушаме; въпросите на децата; и Неговото слово, което днес ни призовава.

Чуйте отново обещанието за седмицата: „Вече не сте чужденци и пришълци, а съграждани на светиите и членове на Божието семейство.“ Това не е задача, а факт. Вече сте приети. Вратата е отворена. Масата е сложена. Не трябва да заслужите мястото си в Божия дом; Христос го придоби за вас вън от портата. Влезте в тази седмица като членове на Божия дом — и дръжте вратата отворена.

И Божият мир, който превъзхожда всяко разбиране, да пази сърцата и мислите ви в Христос Исус.

Амин.

Проповед
Немски
Резюме

Сърце, което служи

Второзаконие 7:6–12

Проповед за избора като дар и призвание: Божията любов не се основава на постиженията ни, а ни призовава към благодарност, отговорност и служение.

Размишление
Немски
Резюме

Не бой се – Аз те изкупих

Исая 43:1

Душегрижовно размишление за личния Божи призив, Неговата вярност и надеждата да бъдем назовани по име дори в несигурни периоди.

Проповед
Немски
Резюме

Покана за Божия празник

Лука 14:15–24

Божията покана е щедра и не зависи от общественото положение. Проповедта разбира настойчивостта в притчата като постоянство на благодатта и пита как църквата става истински гостоприемна.

Проповед
Български
Резюме

Благословени за връзка с Бога

Числа 6:22–27

Аароновият благослов открива триединния Бог, Който се обръща към нас, пази ни, дава благодат и полага шалом в отношенията.

Слушайте проповедтаОригинален запис на немски
Прочетете цялата проповедЗатворете текста

Текст на проповедта

Благословени за връзка с Бога

Благословени за връзка с Бога

„Господ говори на Моисей: Кажи на Аарон и синовете му: Така благославяйте израилтяните: Господ да те благослови и да те пази; Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти бъде милостив; Господ да обърне лицето Си към теб и да ти даде мир. Така да възлагат името Ми върху израилтяните и Аз ще ги благославям.“ (Числа 6:22–27)

Скъпо събрание,

Една средновековна хроника разказва за император, който искал да разбере на какъв език ще проговорят новородени деца, ако никой не им говори. Децата били хранени и поддържани чисти, но не получавали думи, любящи жестове или нежност. Едно след друго умрели. Не могли да живеят без близост, приятелско лице и човешко внимание. Ако можеха да се изразят, техният вик щеше да стигне до небето: „Човек не живее само с мляко.“

Не живеем само с хляб, ориз или картофено пюре. Не сме създадени просто да съществуваме биологично. Човекът не само търси отношения; той се нуждае от тях, за да живее — отношения с другите и с Бога.

Затова Библията започва с отношение. Преди светът да бъде сътворен, Сам Бог живее в отношение: Отец, Син и Свети Дух. Триединният Бог не е самотен, а живее във вечна любов, общение и единство. Този Бог създава човека по Своя образ и вдъхва Духа Си в земята, от която човекът е оформен, така че той става жива душа.

Жадуваме за любов, приемане, близост, признание, мир и дом; за друг човек, с когото можем да говорим, да спорим и да се помиряваме. Аароновият благослов отговаря точно на този глад. Той е много повече от красив литургичен завършек. Това е личното обръщане на Бога към Неговия народ — не преди всичко притежание, успех, здраве или благоденствие, а отношение. „Господ да осияе с лицето Си над теб.“ Бог те гледа. Вижда те, познава те и желае общение с теб. В Стария завет Божието лице означава личното Му присъствие. Когато лицето Му сияе, Бог е обърнат към теб, не против теб. Светлината Му влиза и мракът трябва да отстъпи.

Книгата Числа на пръв поглед може да изглежда суха. Тя разказва за Израил в пустинята: дълго скитане, война, страх, конфликти, ропот, слабост и провал. Точно насред тази пустиня Бог изговаря благословението. Мнозина мислят: „Когато най-после всичко се подреди, тогава Бог ще ме благослови — когато стана по-силен, по-благочестив, греша по-малко и пустинята свърши.“ Но Бог благославя народа Си в пустинята, не само след нея.

Той извежда вода от скалата. Ако направим връзката с Новия завет, Исус е Скалата, върху която стоим, и изворът на жива вода, която не само утолява жаждата, а прави плодовити. Може би днес някой вътрешно се чувства като пустиня: изтощен, разочарован, празен, наранен, самотен, външно осигурен, но без мир. Бог не те е забравил. Неговият благослов не започва, когато всичко е наред; започва сега, насред болката. Исус казва: „Елате при Мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя.“ Бог не чака да станем достатъчно силни. Той идва пръв и търси отношение.

Първият ред е: „Господ да те благослови и да те пази.“ Два глагола: благославям и пазя.

Еврейската дума барак означава да дариш живот, да дадеш сила, да направиш плодовитостта и успеха възможни. Благословението не е само благочестиво пожелание, а действеното Божие обръщане към нас. Бог снабдява в нужда, дава и прави да расте. Отваря пространства за живот, затворени врати и нови перспективи.

Веднага идва вторият глагол: „да те пази“. Еврейското шамар означава да охраняваш, защитаваш и съхраняваш, както пастир пази овцете и е готов да даде живота си за тях. Бог не е само Дарител, а и Пазител. Псалом 121 казва, че Пазителят на Израил нито дреме, нито спи. Може да не разбираш всичко в живота си; и аз не разбирам. Но не си беззащитен и изоставен. Бог вижда следващата ти стъпка и стъпката след нея, преди да си ги помислил. Често ни пази, без да го забелязваме. Това не означава безгрижен живот. Благословението не гарантира удобство, а обещава, че не можеш да паднеш по-дълбоко от любящата Божия ръка.

Вторият ред е: „Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти бъде милостив.“

Еврейската дума зад „сияе“ е от полето на ор — светлина. На първата страница на Писанието Бог казва йехи ор — „Да бъде светлина.“ Където Бог говори, става светло — не само в света, а и в живота ти. Благословението става още по-лично. То говори не само за даващата и пазещата Божия ръка, а за Неговото лице. Когато сияещ човек влезе в стая, атмосферата се променя. Колко повече се променят скръбта, болката и самотата, когато Сам Бог влезе в живота ни и ни погледне с доброта?

„И да ти бъде милостив.“ Еврейското ханан означава благодат. Не можеш и не трябва да заслужиш Божията любов. Светът често действа според постиженията: онези, които допринасят и произвеждат, биват забелязани и насърчавани; онези, които грешат многократно или се движат бавно, бързо биват отписани. Божието царство е различно.

Помислете за престъпника, разпнат до Исус. Той няма какво да предложи и признава вината си. Не моли дори за благодат, а само да бъде помнен. Исус отговаря: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“ — у дома, във вечността, в отношение с Мен. Сам Бог дава благодат. Не я отхвърляй. Както Израил се навежда да пие вода от скалата и поглежда към медната змия в пустинята, така и ние вдигаме очи от земята към Исус Христос.

Третият ред е: „Господ да обърне лицето Си към теб и да ти даде мир.“

Отново става дума за Божието лице. Да обърне лицето Си към теб означава да ти даде пълно внимание. Бог не те пропуска и не отминава небрежно. Създателят на вселената те вижда. Мнозина страдат, защото не се чувстват истински видени. Те изпълняват роли на майка, баща, служител, пастор, ръководител, съсед или църковен член, но вътрешно питат: Някой вижда ли истински мен? Струвам ли нещо? Благословението казва: Бог вижда теб — не само ролята и постиженията ти, а теб като човек с радост, болка и надежда.

И какво дава? Шалом. Шалом е много повече от липса на конфликт, тиха вечер или ден без стрес. Означава цялостност, изцеление, подредени отношения, вътрешен покой, сигурност и живот, скрит в Бога. Шалом означава животът да се върне на правилното си място — в отношение с Бога.

Спомням си една вечер от работата си в хотел. Арабски гост дойде на рецепцията и го поздравих: „Салам алейкум — мир на теб.“ За моя изненада той не отговори. Повторих поздрава, но отново нямаше отговор. Скоро разбрах: той не искаше да ми пожелае мир; искаше да се оплаче.

Беше лято, през деня 37 градуса. Стаята му беше прекалено топла, но не искаше да отвори прозореца заради насекомите. Климатикът не можеше да охлади до 18 градуса. Вече бяхме донесли два вентилатора, хотелът беше пълен и можех да предложа само студена напитка с много лед. Два часа по-късно се появи лоша рецензия в Google.

Това ми показа колко бързо хората губят мира си заради разочарование, гняв и неизпълнени очаквания. Понякога вече не даваме мир на другите, защото самите ние нямаме мир. Но Исус казва: „Моя мир ви давам. Не както светът дава. Да не се смущава сърцето ви.“

Божият мир не зависи от съвършени обстоятелства, идеална температура, всеобщо разбиране или безпроблемен живот. Той идва от Божието присъствие. Затова Аароновият благослов завършва с шалом. Бог се открива тук и сега. Мирът е атмосферата, в която отношението може да живее.

Защо този текст подхожда на Неделята на Троицата? Защото показва Божието сърце. Отец благославя и пази. Синът открива сияещото Божие лице и дава благодат. Светият Дух полага Божия мир в сърцата ни. Павел пише: „Благодатта на Господ Исус Христос, Божията любов и общението на Светия Дух да бъдат с всички вас.“

Благата вест е: Бог е отношение и ни кани в отношение с Него и един с друг. Християнската вяра не е управление на религия, а живот с живия Бог и следване на Исус чрез Светия Дух. Триединният Бог не е далеч от теб. Той благославя, пази, сияе, проявява милост, вижда те и ти дава мир.

Може би днес усещаш: нуждая се от този мир. Тогава ела при Исус. Може би външно си осигурен, но вътрешно празен; много неща работят, но дълбоко липсва нещо; има достатъчно хляб и вино, но твърде малко близост и мир. Чуй: живият Бог знае името ти. Вижда те и се обръща към теб. Полага закрилящата Си ръка върху теб и изговаря благословението Си над живота ти.

Амин.

Проповед
Български
Резюме

Между небето и земята

Йоан 17:20–26

Проповед за Възнесение относно забавените житейски планове, единството на църквата и Христовото присъствие чрез Светия Дух.

Слушайте проповедтаОригинален запис на немски
Прочетете цялата проповедЗатворете текста

Текст на проповедта

Между небето и земята

Между небето и земята

В Йоан 17:20–26 Исус се моли не само за учениците пред Него, но и за всички, които ще повярват чрез тяхното слово: всички да бъдат едно, както Отец е в Сина и Синът в Отца; светът да повярва, че Отец Го е изпратил; Божията любов да бъде в тях и Христос — в тях.

Скъпо събрание,

Пиесата разказа за хора, останали между несигурността и надеждата, които постепенно разбират: не сме сами; Христос остава присъстващ. Искам да започна с един сън, който ме съпровожда и до днес — между небето и земята, върху седалков лифт.

Бях на седемнадесет, към края на училището в България. Страната беше белязана от тежка хиперинфлация. Парите губеха стойността си за една нощ, а мнозина губеха препитанието си. Тогава имах много жив сън, почти видение. Седях на чина си в класна стая на последния етаж. По време на часа таванът бавно се отвори и учениците започнаха да се издигат в открито небе с розови облаци. Пред нас имаше планински склон. Всеки седеше на открит седалков лифт. Пътуването беше спокойно. Бях уверен и изпълнен с надежда; усещах вятъра и се радвах на гледката.

Само едно ме тревожеше: моята седалка, в началото почти най-отпред, се движеше много по-бавно от останалите. Един след друг съучениците ми ме изпреварваха, махаха и се смееха, накрая и най-добрият ми приятел. Преминаха хълма и изчезнаха. Когато моята седалка най-после с рязък тласък премина билото, стигнах до красива зелена поляна, но там нямаше никого. Вдигнах очи и видях още по-голяма планина — огромна и невъзможна за заобикаляне. Знаех, че пътят ми води нагоре и трябва да вървя пеша. Вече нямаше лифт. Внезапно ме обзе дълбок страх, че съм сам и изоставен.

Дълго не разбирах съня. На седемнадесет имах ясни планове: да уча, да завърша бързо, да намеря работа, да изкарвам свои пари, да създам семейство, да имам деца и да служа в църквата. Бях написал собствения си план за живота — очакванията си към себе си и към Бога. Но всичко стана различно.

След цяла година подготовка издържах приемния изпит за университет в България. И все пак, като повечето съученици, заминах за Аахен в Германия. „Три години следване“ станаха почти осем. Общо прекарах единадесет години в университет, преди да получа първата си постоянна работа, която почти нямаше общо със следването ми — беше в хотел.

Семейството също дойде много по-късно. Бях почти на тридесет. В България се шегувахме: до тридесет сам си търсиш невеста; след това търсят приятелите, после семейството, после църквата, а накрая целият град и цялата република.

Финансовата стабилност също не дойде лесно. Дълго живеех по-често на минус, отколкото на плюс; нещата се успокоиха години по-късно в Швейцария. А децата? След сватбата чакахме още десет дълги години, докато се роди дъщеря ни. От съня до момента, когато можех да служа в църква тук, в Офтринген, минаха около двадесет и пет години.

Седалковият лифт на живота ми наистина се движеше, но не бързо и не според моето разписание. Планината често беше по-голяма, отколкото очаквах. Но едно обещание остана: Аз съм с теб.

Тук постепенно започнах да разбирам Възнесение. Бог има план, но често различен от нашия. Исус не продължава с учениците така, както те очакват. Те чакат цар, който да ги освободи от Рим, и питат: „Господи, сега ли ще възстановиш царството на Израил?“ Исус не казва просто „да“. Но им оставя обещание: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света.“

Евангелието ни води към последните часове преди кръста. Исус е предаден, заловен, бит и разпнат. После става невъобразимото: Той възкръсва. Среща Мария Магдалена, пътниците за Емаус, учениците зад заключени врати, повече от петстотин души, Тома, който трудно вярва, и Петър и Йоан край Галилейското езеро. Преди Възнесението дава поръчение: „Ще бъдете Мои свидетели“ — в Йерусалим, Самария и до краищата на земята.

Но преди да си отиде, Той се моли за учениците. Йоан 17 се нарича първосвещеническата молитва на Исус. Поразителното е, че Той се моли не само за присъстващите, а за всички, които по-късно ще повярват — за мен, за теб, за нас. Преди да се родим, Христос се е молил за нас.

За какво моли? Не първо за успех, благоденствие, сила или власт, а „всички да бъдат едно“. В това единство светът трябва да разпознае нещо от Бога. Единството не е еднаквост и не означава всички да мислят еднакво. Означава хората да останат свързани помежду си и с Бога, въпреки различията. Във време на политическа, обществена, църковна и дори семейна разпокъсаност църквата трябва да бъде друг вид място: хората да са свързани не преди всичко чрез постижения, а чрез приемане, благодат и Христос.

Възнесение е и празник на търпението. Учениците получават задача, но първо трябва да чакат. Не да препланират всичко и да се втурнат, а да чакат, да се молят и да се подготвят отвътре. Ние предпочитаме бързи решения, отговори и резултати: всичко добро, в голямо количество и веднага. Но Божиите пътища често са по-бавни от нашите планове. Бог не е наш слуга. Той е близо, но не можем да Го управляваме.

Може би днес и ти седиш на такъв открит лифт. Усещаш вятъра, дъжда и бурята. Може би от години чакаш промяна, изцеление, работа, мир в семейството, яснота или нова сила, а планината изглежда огромна. Бъди утешен. Христос те вижда. Вижда целия път и целта, дори когато ти виждаш само следващия метър.

Истинската утеха на Възнесение не е, че Исус си отива — това боли, — а че сега присъства по друг начин: вече не е ограничен до едно място, не само в Галилея или Йерусалим, а сред Своя народ, тук и днес, в Офтринген и в нашето всекидневие, чрез Своя Дух.

Исус казва: „Не бой се. Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света.“

Амин.

Проповед
Български
Резюме

Държани от Добрия Пастир

1 Петрово 2:21б–25 · Йоан 10:1–15

Разпнатият и възкръснал Христос познава, търси и държи Своите и ги призовава от отмъщение към ученичество.

Слушайте проповедтаОригинален запис на немски
Прочетете цялата проповедЗатворете текста

Текст на проповедта

Държани от Добрия Пастир

Държани от Добрия Пастир

„Христос пострада за вас и ви остави пример, за да вървите по Неговите стъпки. Той не извърши грях и в устата Му не се намери измама. Когато Го хулеха, не отвръщаше с хула; когато страдаше, не заплашваше, а предаваше Себе Си на Онзи, Който съди справедливо. Сам понесе греховете ни в тялото Си на кръста, за да умрем за греха и да живеем за правдата. Чрез Неговите рани вие се изцелихте. Бяхте заблудени като овце, но сега се върнахте при Пастира и Пазителя на душите си.“ (1 Петрово 2:21б–25)

Исус казва: „Аз съм Добрият Пастир. Добрият Пастир дава живота Си за овцете… Аз познавам Моите и Моите познават Мен… Аз давам живота Си за овцете.“ (Йоан 10:1–15)

Скъпо събрание,

Има образи, които разбираме веднага. Образът на пастира е сред тях. Дори хора, които имат малко общо с църквата, познават Псалом 23. Мнозина са го чували край гроб, а други с години носят думите: „Господ е Пастир мой; няма да остана в нужда.“ И все пак днес този образ ни е станал чужд. Повечето от нас не живеят сред овце на открити зелени пасища, а в добре изолирани домове, между срещи и сметки, работа и семейство. И образът на овцата не привлича общество, което предпочита да се вижда като лъв, мечка или поне вълк.

Именно затова Неделята на Добрия Пастир е важна. Тя поставя сериозен въпрос: Кой всъщност ни води? Чий глас определя живота ни? Кой ни търси, когато изгубим пътя и самите себе си?

Текстът от 1 Петрово използва образа по изненадващ начин. Христос не само ни утешава; Той върви пред нас. Не е само Пастирът, Който ни търси, а и Онзи, Чийто начин на живот сме призовани да следваме. Затова водещият въпрос е: Какво означава да бъдеш държан от Добрия Пастир, когато животът стане тежък, несправедлив или объркан?

Посланието е отправено към християни под натиск. Те живеят като малцинство и срещат отчуждение, подозрение и неравнопоставеност. Писмото им помага да останат верни, без да се ожесточат и без вътрешно да се предадат. Нашият откъс говори в преживявания на нараняване, безсилие и изпитание.

Той прави три основни твърдения. Първо, Христос пострада и ни остави пример: трябва да вървим по стъпките Му. Той не е само предмет на нашата вяра, а Пътят на живота ни — Онзи, Който ни води у дома при Бога. Второ, Христос не отговори на страданието с насилие. Това не е слабост, а дълбоко доверие: Той предаде Себе Си на Отца, Който съди справедливо. Трето, Христос понесе греховете ни и ни върна у дома. Краят не е морален идеал, а спасение: били сме изгубени, но сме върнати при Пастира и Пазителя на душите ни.

Йоан 10 казва същото: Пастирът познава Своите, призовава ги, закриля ги и им дава живот. На заден план стои Езекиил 34, където Бог обвинява лошите пастири на Израил: те пасат себе си, не стадото; не укрепват слабите и не търсят изгубените. Сам Бог обещава да спаси стадото Си. Добрият Пастир не е само красив образ; Той е Божият отговор на човешкия провал.

Не вярваме в далечен Христос, а в Онзи, Който ни познава лично. Той вижда това, което почти не показваме на другите: умората зад способността ни да функционираме, раздразнението от претоварване, срама от провала, скритата завист, тайния страх, вътрешната празнота и въпросите, които не смеем да произнесем.

Хората в Офтринген живеят различно. Едни носят натиска и постоянната достъпност на работното място. Други поемат много в семейството: деца, възрастни родители, грижи, напрежения и страх за бъдещето. Някои след пенсионирането откриват колко тих може да стане денят. Младите са под натиск да постигат и рано да знаят кои са и накъде отиват. Едни са у дома си в църквата, други стоят предпазливо на разстояние. Но едно ни свързва: лесно губим посоката.

Петър ни нарича „заблудени овце“. Звучи строго, но е честно. Губим се във второстепенни неща и шумът на деня ни носи: гласове на страх, сравнение и цинизъм; гласове, които казват: „Първо се грижи за себе си. Не показвай слабост, чувства или сълзи. Вземи правото си сам.“ Христос отговаря просто: „Аз те познавам. И понеже те познавам, те търся. Дори да се чувстваш безнадеждно изгубен и сам, няма да те оставя да паднеш.“

После идва словото от Исая 53: „Чрез Неговите рани сте изцелени.“ Христос не ни помага само с добър пример. Той спасява чрез страданието Си вместо нас. Понася греховете ни на дървото. Кръстът не е трагичният край на благороден човек, а Божие действие за нас. Там Христос поема това, което ни отделя от Бога, и побеждава смъртта. Носи вината, която не можем да изплатим, болката, която ни парализира, нашия провал и срам.

Добрият Пастир не е просто добър човек; Той е разпнатият и възкръснал Господ. Неговата доброта струва скъпо — струва Му живота. Затова може истински да спаси. Вината ти е победена на дървения кръст. Миналото ти е станало Негово; раната ти е станала Негова рана. Не ни е обещано, че всички проблеми ще изчезнат, а че вече не сме оставени сами срещу тях.

Сега идва предизвикателството: Христос остави пример, за да следваме стъпките Му. Този текст понякога е бил злоупотребяван, за да учи хората мълчаливо да понасят неправда. Така не трябва да се чете. Той не освещава потисничеството. Самият Езекиил 34 осъжда лъжливите пастири, които смазват слабите. Петър казва, че принадлежащите на Христос не са длъжни да се подчиняват на логиката на отмъщението. Когато Го обиждаха, Христос не отвръщаше. Той остана свободен от кръга: нараняване, ответен удар, ново нараняване.

Колко съвременно е това. Нашето време е изпълнено с възмущение, често по разбираеми причини. Но обществената реч се промени: бързо осъждане, остър ответен удар, свеждане на човека до една грешка, вътрешно отписване. Това става не само в социалните мрежи, а и в семейства, бракове и църкви, където хората говорят един за друг вместо един с друг.

Петър ни призовава към друг път — не пасивност, а прилика с Христос. Не е нужно винаги да имам последната дума, да връщам всяка обида или да отговарям на твърдостта с твърдост. Не трябва да наричам неправдата добра, но не трябва и да я оставя да ме отрови отвътре. Това е трудно, често по-трудно от ответния удар. Затова християнското ученичество никога не е само морал; то е плод на благодатта.

Последната дума не е предупреждение, а обещание. Исус казва: „Моите овце слушат гласа Ми; Аз ги познавам и те Ме следват. Аз им давам вечен живот; те никога няма да погинат и никой няма да ги грабне от ръката Ми.“ Никой няма да ги грабне от ръката Ми. Това обещание ни носи, когато пътят е неясен и когато отново сме се отклонили.

Добрият Пастир даде живота Си за нас, възкръсна и живее. Той ти казва: „Не си изгубен. Ти си познат. Ти си държан.“ Влез в тази седмица с гласа на Пастира в ушите — Пастира, Който те познава и носи.

Амин.

Проповед
Български
Резюме

Твоят Цар идва при теб

Захария 9:9–10 · Римляни 13:11–12

Смиреният Цар на мира от Захария идва с даровете на любовта и Духа в разкъсан и неспокоен свят.

Слушайте проповедтаОригинален запис на немски
Прочетете цялата проповедЗатворете текста

Текст на проповедта

Твоят Цар идва при теб

Твоят Цар идва при теб

1. Въведение: Бях там, когато Царят дойде

Помня го, сякаш беше вчера. Слънцето стоеше ниско над Йерусалим, светлината беше прашна и златиста. Градът бе препълнен. Поклонници идваха от всички посоки, чуваха се всякакви говори, а във въздуха се носеше мирис на прах, пот и жертвен дим. Тогава през множеството премина шепот. Някой извика: „Той идва!“

Стоях при градската порта, там, където пътят се изкачва от Витания. В ушите ми звучеше древното слово на пророк Захария, което толкова често бяхме слушали в синагогата:

„Радвай се много, дъще Сионова! Възклицавай, дъще Йерусалимова! Ето, твоят Цар идва при теб — праведен и спасяващ, кротък и възседнал осел, младо осле.“ (Захария 9:9)

И внезапно пред нас наистина се появи мъж върху младо осле. Нямаше колесница, войници или блестящи доспехи. Само обикновен странстващ проповедник, заобиколен от пъстра и непретенциозна група: рибари, жени, деца, хора със сияещи очи. Хората късаха палмови клонки, постилаха дрехите си на земята и викаха: „Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който идва в името Господне!“

Стоях там и усещах: Това е Той. Това е Царят, за Когото говореше Захария. Не царят, когото си представяхме — силен, военен и налагащ се, — а Царят, Когото Бог обеща: праведен, смирен и носещ мир. Още не знаех накъде ще доведе всичко това — към кръста, възкресението и Петдесетница. Но усещах: ако този Цар наистина остане и царува, всичко ще се промени. Тогава нашият уморен и разкъсан живот има надежда.

2. Захария 9: Цар в разкъсано време

2.1 Положението на Захария: няма мир, няма стабилност

Захария не живее в „идеален“ свят. Народът се е върнал от изгнание. Йерусалим вече не е гордата столица от миналото, а недовършена строителна площадка. Храмът се възстановява бавно, стените са слаби, политическото положение е несигурно. Народът е под властта на Персийската империя, няма собствен цар и потомък на Давид върху престола. Мнозина са разочаровани: Това ли беше всичко? Заради това ли се върнахме?

Времето е изпълнено с промени: политическа нестабилност, икономическо напрежение, религиозна несигурност и обществена крехкост. Хората питат: Къде остана Божието обещание? Къде е славата от древните разкази? Къде е Царят, Когото Бог обеща?

Точно в това положение Бог говори чрез Захария: „Ето, твоят Цар идва при теб.“ Не: „Може би.“ Не: „Ако се постараете достатъчно.“ А: „Ето! Погледни! Твоят Цар идва.“

2.2 Различен от очакваното: смиреният Цар

Захария рисува коренно различна картина на царската власт: „Той е праведен и победоносен, смирен и възседнал осел.“ В тогавашния свят царете пристигат с колесници и бойни коне, следвани от армии. Властта се показва шумно, силно и заплашително.

Божият Цар е различен. Той е праведен — стои на Божията страна и на страната на слабите. Той е Спасител, но спасява не чрез насилие, а чрез мир. Той е смирен — не ни гледа отвисоко, а идва близо до нас.

В стих 10 се казва: „Ще изтребя колесниците от Ефрем и конете от Йерусалим; бойният лък ще бъде строшен. Той ще възвести мир на народите. Владичеството Му ще бъде от море до море и от реката до краищата на земята.“

Това е величествено. Бог обещава Цар, Който носи мир не само на малцина, а на всички; Цар, Който не раздава нови оръжия, а строшава съществуващите. Насред време, в което не се виждат нито стабилност, нито мир, Бог дава видение: Царят на мира ще дойде.

3. Нашето време: и ние живеем в междината

Ако сме честни, нашето време не е толкова различно: войни и разрастващо се насилие; политическа несигурност, десен и ляв популизъм, поляризация; икономически кризи, инфлация и страх за препитанието; екологични заплахи; семейни разриви, вътрешно изтощение и самота.

Мнозина живеят с усещането: „Няма истински мир — нито в новините, нито във всекидневието ми, често дори не и в собственото ми сърце.“ Като Захария и ние живеем в междинно време. Великото Божие обещание остава, но изпълнението още не е завършено. Вярваме в Христос, но виждаме и мрака около нас.

Тук посланието на Захария 9 става важно за моя живот. Бог не е казал само тогава: „Ето, твоят Цар идва при теб.“ Той го казва и днес: Твоят Цар идва при теб — в твоето безпокойство, несигурност и липса на мир. И този Цар, Исус Христос, ти носи два дара.

4. Двата дара на Царя: новият закон на любовта и Неговият Дух

4.1 Дарът на любовта — новият закон в сърцето

Първият дар на Царя не е просто нов списък с правила, а нова сила за любов. В реформаторската песнарка, под № 847, е записано обещанието за новия завет от Йеремия 31, който Бог сключва със Своя народ Израил и в който чрез Исус Христос ни е дадено да участваме:

„Идват дни, казва Господ, когато ще сключа нов завет с Моя народ. Ще положа закона Си вътре в тях и ще го напиша на сърцата им. Те ще бъдат Мой народ и Аз ще бъда техен Бог. Всички ще Ме познават — от най-малкия до най-големия.“

Това е чудото: Бог вече не пише закона Си само върху каменни плочи или в книги, а върху сърца. Той ни оформя отвътре. Новият завет е завет на любовта — не: „Трябва да обичаш, иначе…“, а: „Аз ти давам любовта, с която можеш да обичаш.“ Царят на мира взема коравото и упорито сърце и дава сърце, което може да бие в ритъма на Божията любов.

4.2 Дарът на Духа

Вторият дар е Светият Дух. Йоан Кръстител разпознава Исус и казва: „Аз ви кръщавам с вода за покаяние; но Онзи, Който идва след мен, е по-силен от мен. Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън.“ (срв. Матей 3:11; Лука 3:16)

Йоан вижда, че този Цар не е само Учител или пример. Той е Онзи, Който дава Божия Дух — Божието присъствие в нас. Духът утешава, изправя ни отвътре, води в истината, дава дарби (1 Коринтяни 12) и поражда в нас плода на Духа (Галатяни 5:22): любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост и себеобуздание.

Духът е Божият вътрешен мир в един външно неспокоен свят. Следователно Царят не идва с колесници, а с нещо много по-могъщо: с любовта, която променя сърцата, и с Духа, Който обновява хората.

5. Живот в светлината на идващия ден (Римляни 13:11–12)

В Римляни 13 Павел свързва тези дарове с думите: „Като знаете времето, че е настъпил часът да се събудим от сън. Защото сега спасението е по-близо до нас, отколкото когато повярвахме. Нощта премина, а денят наближи. Затова нека отхвърлим делата на тъмнината и да се облечем в оръжието на светлината.“

Той казва, че живеем в междинно време, подобно на зората. Нощта още е тук, но си отива. Денят още не е настъпил напълно, но идва. Понеже тази светлина идва, ние трябва да живеем различно: не в делата на тъмнината — егоизъм, омраза, безразличие и разрушителни думи, — а като хора на идващия ден: хора на любовта, на Духа и на мира.

Двата дара — любовта и Духът — са точно това, от което се нуждаем. Любовта изпълнява закона; Духът ни прави способни да живеем в светлината.

6. Приложение: какво означава това на практика?

Първо, в свят без мир Царят на мира ни насърчава да приемем Неговия покой в сърцето — не като чувство, което сами произвеждаме, а като дар. Христос казва: „Моя мир ви давам; не както светът дава, Аз ви давам. Да не се смущава сърцето ви.“

Второ, в сурово и студено общество Той полага Своя закон на любовта в сърцата ни. Това не е външен натиск, а вътрешно преобразяване. Можем да се молим: „Господи, изпълни ме с Твоята любов. Научи ме да обичам там, където нямам сили.“

Трето, в нашата лична разпокъсаност Той дава Духа Си. Духът иска да ни утешава там, където сме наранени; да ни поправя там, където сме оплетени; да ни укрепва там, където сме слаби; и да ни изпраща там, където сме нужни.

Четвърто, гледаме към бъдещето като хора на надеждата: „Нощта премина, денят наближи.“ Исус дойде и отново ще дойде. Живеем, така да се каже, между Цветница и Второто пришествие.

7. Заключение: очаквам Царя — свидетел на бъдещето

Нека още веднъж вляза в ролята на очевидец, но този път не да погледна назад към Йерусалим, а напред към бъдещето. Усещам, че мракът на това време е реален — войни, сълзи, разрушени отношения и вътрешни борби. Но сега нещо се случва.

Чувам гласа Му: „Ето, стоя на вратата и хлопам. Ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен.“ (Откровение 3:20)

Разбирам: Той стои пред вратата на сърцето ми — не като суров владетел или взискателен изпитващ, а като Царя на мира, Който преди много време влезе в Йерусалим на осле и сега идва лично при мен.

Той не идва с празни ръце. В едната държи дара на любовта: „Ще напиша закона Си в сърцето ти. Ще ти дам ново сърце. Не трябва сам да се спасяваш или със собствени сили да обичаш съвършено. Аз ти давам Моята любов.“ В другата ръка държи дара на Духа: „Ще обитавам в теб. Ще бъда твоят Утешител, твоята сила и твоята светлина в мрака.“

Той ме пита: „Ще Ме пуснеш ли вътре — и в раните си, и в безпокойството си, и във вината, срама и страха си?“ Отварям вратата. Външно много неща остават неспокойни. Новините продължават да съобщават за кризи; конфликтите не се разрешават магически за една нощ; животът ми остава ограничен. Но вътре започва нещо ново. Царят на мира се настанява в мен. Неговият Дух започва да действа. Неговата любов започва да оформя мислите, чувствата и делата ми. Насред неспокойния свят ставам човек на мира — не защото съм толкова силен, а защото Той живее в мен.

8. Покана

Затова последният въпрос е прост, но решаващ: Ще пуснеш ли Царя вътре? Ще Му отвориш ли вратата си отново — може би за първи път, а може би съзнателно още веднъж? Той не се натрапва. Той хлопа.

Амин.

Проповед
Български
Резюме

Вярата вижда Невидимия

Евреи 11

Раав, Йов и Кори тен Бум показват вярата като доверие в невидимия Бог, което води до смели дела.

Слушайте проповедтаОригинален запис на немски
Прочетете цялата проповедЗатворете текста

Текст на проповедта

Вярата вижда Невидимия

Вярата вижда Невидимия

Преди известно време попадна в ръцете ми книгата „Убежището“ на Кори тен Бум. Кори, разказвачката, произхожда от Харлем в Нидерландия. Семейството ѝ има часовникарско ателие и живее скромно, но е дълбоко вкоренено в християнската вяра. Те са сърдечни, гостоприемни и проявяват любов към ближния. Бащата Каспер възпитава децата с ясна и жива набожност. Още от малки Кори и нейните братя и сестри се учат да се доверяват на Бога и да служат на другите. Семейството живее скромно, но с широко отворено сърце за нуждаещите се. Кори работи с младежи и става първата лицензирана жена часовникар в Нидерландия. С нахлуването на националсоциалистите през 1940 г. всичко се променя. Заплахите и репресиите стават част от всекидневието. Семейство тен Бум решава да помага на евреи и преследвани хора. На горния етаж на къщата, зад фалшива стена, е построена тайна стая. Тя служи като убежище за евреи и участници в съпротивата. Отново и отново идват хора, които търсят закрила. Кори и сестра ѝ Бетси ги приемат, въпреки постоянната опасност за собствения им живот.

Тази история е разтърсваща. Тя разказва за вярата на едно семейство в мрачни времена. Както Кори тен Бум се е доверявала на Бога насред бурята на живота си, така и хорът току-що изпя: „През бурята на живота ме води в Твоята светлина; когато съм слаб, направи ме силен.“ Преди да разкрия края на историята, искам първо да се спра на тази основна тема. Какво е вярата? Ако потърсим определение, ще намерим едно в 11 глава на Посланието към евреите. Вярата е описана като твърда увереност в неща, които не виждаме. След това са изброени бащи и майки на вярата, сред които първо Сара, а по-късно и Раав. Разказва се за спасителната вяра на Раав.

Коя е Раав? В Исус Навин 2:1 Библията накратко разказва нейната история: историята на една чужденка, отхвърлена жена и блудница; историята на жена, която не е имала най-добрите предпоставки в живота. Тя не е била особено образована, нито е притежавала голямо богатство. Хората са я презирали, а обществото я е изключило. Един ден тя чува вест за Бог, когото дотогава не е познавала. Посланието я поразява право в сърцето, толкова силно, че дъхът ѝ спира. Тя чува, че този Бог е пресушил водите на Червено море и със силна ръка е извел народа Си от египетското робство. Раав разбира, че Той е всемогъщ, Господар горе на небето и долу на земята, по-силен от боговете, които е познавала и почитала. И точно в този момент някой почуква на вратата ѝ. Пред нея стоят двама мъже, юдеи и съгледвачи. Те бягат, преследвани са и се нуждаят от помощ. Те са пратеници на Бога, за когото тя е чула. Раав чува, разпознава и действа. Тя приема съгледвачите, укрива ги и ги спасява, като рискува собствения си живот. Така нейната вяра намира практическо и пророческо изражение. Раав окачва червено въже на прозореца на дома си като знак на мир и знак, който ще донесе спасение. Много години по-късно Бог ще изпрати Собствения Си Син като спасително въже от небето, почервеняло от кръвта, която Исус проля за нас на кръста. Раав намира убежище, приемане, закрила и ново семейство. Тя става прародителка на Вооз, който се жени за моавката Рут, снаха на Ноемин и прабаба на цар Давид. Раав влиза в родословието на Исус Христос като една от четирите изрично споменати жени — Тамар, Раав, Рут и Витсавее: жени със съмнителна слава, но с голямо сърце и дълбока вяра.

И така, какво е вярата и по какво се различава например от надеждата? Надеждата е вложена във вярата. Тя дава съдържанието, целта и видението. Вярата е доверието, което носи тази надежда — преобразяващата сила, която прави надеждата възможна. Представете си инженер, на когото е възложено да построи нов път от точка А до точка Б. С външните си очи той не вижда нищо особено — няма нито асфалт, нито мост. Но вътрешните му очи вече виждат невидимото. В ума си той вече е нарисувал картина. Вътрешно вижда готовия път и автомобила, който се движи по него. Тази картина е надеждата — видението за целта. Това, че той чертае планове, поръчва материали и действително започва да строи, е знак за неговата вяра: той действа въз основа на видението си. Следователно тук вярата е преобразяващо действие.

Чрез вяра разбираме, че светът е сътворен чрез Божието слово — че видимото има своя произход в невидимото. Следователно вярата е свидетелство за невидимия Бог.

Виждаме това и в историята на Йов. Той преживява страдание като малцина други: загубва децата си, имота си и здравето си. Приятелите му подозират, че Бог го е отхвърлил. И въпреки това той се държи здраво за Него. Насред бедствието си изповядва:

„Но аз зная: Изкупителят ми е жив и накрая ще се издигне над пръстта. И след като кожата ми бъде така разрушена, аз ще видя Бога и без плътта си. Аз ще Го видя; очите ми ще Го гледат, а не друг. Сърцето ми чезне вътре в мен.“

Йов свидетелства за Невидимия, Когото познава чрез вяра. А в края на своя път изповядва:

„Слушал бях за Теб със слушането на ухото, а сега окото ми Те вижда.“ (Йов 42:5)

Така самият живот на Йов се превръща в свидетелство.

Позволете ми да споделя лично свидетелство. Както знаете, моите родители дълго време не можеха да имат деца. Съпругата ми и аз също чакахме осем години за дете. Историята се повтори. Различни изследвания ни даваха вероятност едва между 0,1 и 0,01 процента. С годините безнадеждността се промъкна в живота ми. Стана трудно. Но след кратка молитва към Бога при едно от посещенията ми в България пламна искра на вяра, малка като синапено зърно. Имах увереност, че невидимият Бог е по-голям от всяко изчисление на вероятността. И така, в началото на януари 2021 г., след много тежка бременност, се роди нашата дъщеря. Нарекохме я Йоана, за да ни напомня, че Бог е милостив.

За да повярват хората, е нужно да чуят словото; нужно е благовестие. Проповедниците са пратеници и служители на Божието слово. Те сеят семето на вестта за Божието царство и то пада върху почвата на сърцата ни. Желая това да стане действителност в живота ни. Следователно вярата е доброто дърво, което израства от семето на благата вест и принася добри плодове. Под клоните му птиците намират убежище. Човешкото сърце е съкровищницата на вярата. „Повече от всичко друго, което пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“, както се казва в Притчи 4:23.

Вярата означава не само вътрешно да приемем Евангелието, но и видимо да го изповядаме. Словото е близо до теб — не е далечно, недостижимо или отвлечено. То живее в сърцето ти като доверие и излиза през устните ти като изповед. Вярата означава да бъда дълбоко уверен, че Бог ме обича, приема ме и ми дарява спасение чрез жертвата на Исус.

За разлика от историята на Раав, историята на нидерландското семейство няма щастлив край. През 1944 г. един сътрудник на окупаторите предава семейството. Гестапо нахлува в къщата. Евреите в скривалището оцеляват, но семейството е арестувано. Бащата Каспер умира малко след това. Кори и Бетси са депортирани в концентрационния лагер Равенсбрюк. Там преживяват страшен студ, глад и болести. Бетси умира в лагера. Кори оцелява и прощава — дори на бивш лагерен надзирател, който я моли за това.

Тя знае, че Бог, в Когото твърдо вярва, е по-голям от всичко, което може да види с външните си очи. Той действа скрито, променя човешките сърца и ни води обратно при Себе Си. Той ни прибира у дома. За това изпя хорът и в последната песен: „На Голготския кръст Исус умря за мен… Алилуя, свободен съм“ и „Нека небесната светлина блести над мен“. На Голготския кръст Исус умря за мен. Алилуя, свободен съм. Нека небесната светлина блести над мен по пътя към светлия небесен свят.

Амин.